Изтръгнати от корен [bg]

Задържах магията, колкото можех по-дълго, докато гласът на Змея не секна и отново не отворих очи. Кората беше покрила врата му и стигаше вече до бузата му. Беше запечатала устата му и пълзеше покрай окото му. Той стисна ръката ми и аз влях цялата си сила в него, по полуготовия канал за унищожаване на дървото.

Той се скова, очите му се разшириха, но не виждаха. Ръката му стисна моята в безмълвна агония. В следващия миг кората над устата му изсъхна и падна като кожата на чудовищна змия и той закрещя с цяло гърло. Аз стисках дланта му с две ръце, прехапала устни от болка поради неистовата му хватка, докато той крещеше, а дървото около него почерняваше и се овъгляваше и листата горяха в пламъци. Те падаха на земята като жилещи парчета от пепел сред отвратителната смрад на плодовете, които се сваряваха и втечняваха. По клоните се стичаше сок, мъзгата изригваше вряща от ствола и кората.

Корените пламнаха отведнъж като сухи дърва: толкова много вода бяхме извлекли от тях. Кората се отпускаше и белеше на широки ивици. Каша грабна Змея за ръката и отскубна отмалялото му тяло от дървото, цялото в мехури и рани. Помогнах й да го изтеглим през сгъстяващия се дим, а после тя се обърна и отново се втурна в мъглата. Смътно я виждах как хваща парче кора и го обелва; как удря и кърти дървото с меча си, как оголва все по-голяма част от него. Положих Змея на земята и се втурнах да й помогна; дървото беше прекалено горещо, но аз въпреки това притиснах длани в него и след миг изрекох: „Илмейон!“ Излез навън, излез навън — сякаш бях Яга и виках зайче да се покаже от дупката си за вечеря.

Каша отново замахна и дървото с пукот се разцепи, а вътре съзрях част от безизразно женско лице и невиждащо синьо око. Каша бръкна под ръбовете на зейналата пролука и продължи да отчупва парчета дърво, докато оттам най-сетне не изпадна кралицата; тялото й увисна безжизнено напред от хралупата, оставяйки след себе си очертанията на женски силует, а парцалите на изгнилите й дрехи падаха и пламваха в огън. Изведнъж тя спря, увиснала: главата й беше заплетена в мрежа от златна коса, невъзможно дълга и увита около цялото дърво. Каша замахна с меча си през облака, кралицата се освободи и се свлече в ръцете й.

Беше тежка и неподвижна като дънер. Обгърнаха ни пушек и пламъци, а над нас стенеха и се мятаха клоните: дървото се бе превърнало в огнен стълб. Огненото сърце пращеше толкова настойчиво в стъкленицата, че сякаш го чувах с ушите си — нямаше търпение да излезе и да се включи в пиршеството.

Запрепъвахме се напред, като Каша почти влачеше и трима ни — мен, кралица Хана и Змея. Измъкнахме се изпод клоните и паднахме на поляната. От всички войници бяха останали само Соколът и принц Марек, които се биеха гръб срещу гръб със свирепа изкусност; мечът на Марек сияеше със същия бял огън, който държеше и магьосникът. Последните четирима лесници настъпваха към тях. Изведнъж се впуснаха напред, но Соколът ги отблъсна с широка огнена дъга, а Марек си набеляза един и скочи към него в огнения език: хвана го за шията в желязна хватка и стисна тялото му между ботушите си, като заклини единия си крак под ръката му. После заби меча си дълбоко в основата на врата му и се извъртя с почти същото движение, с което откършваш клон от жив храст; дългата, тясна глава на лесника се разцепи и пропука.