Драконите на изчезналата луна [bg]

Гилтас бързо бе осъзнал, че Скиталеца е започнал да изпитва тревога от бързината, с която елфите се нагаждат към новите правила за живот. Младият крал непрестанно се опитваше да убеди новите им спътници, че квалинестите никога не биха заменили своите гори и езера с жълтото и червеното на скалите, които се издигаха тук или там сред дюните през безкрайните мили пустиня пред тях. За елфите, за разлика от Хората от равнината, тази гледка означаваше единствено смърт.

Ето как една нощ, в малките часове преди изгрева, по времето, когато пътуването им вече доближаваше своя край, колоната достигна оазис. Скиталеца бе обявил, че тук ще могат да си починат през остатъка от нощта и целия следващ ден, след което ще възстановят запасите си от вода и с подновени сили ще продължат своето пътуване. Елфите бързо издигнаха лагер, разпределиха нощната стража и легнаха да поспят.

Гилтас също се опита да подремне поне за няколко часа. Беше изморен от дългото ходене, ала сънят изненадващо не искаше да го навести. От известно време насам бе успял да се пребори с потиснатостта, която не му бе давала мира. Необходимостта да запази остротата на мислите си и да поеме отговорността за народа си, бе изиграла своята положителна роля. Освен другите грижи на главата си трябваше да обмисли как да постъпи, когато им се наложеше да се изправят лице в лице със своите роднини от Силванести. Дълбоко улисан в новите си тревоги, Гилтас напусна постелята и стана да се поразходи, като внимаваше да не събуди Алхана. Тръгна в нощта, загледан към рояка звезди над главата си. Броят им го изпълваше със страхопочитание и възхита. Когато Скиталеца го откри, младежът все още се взираше към небето.

— Трябва да поспиш — каза пустинникът.

Тонът му бе строг и по-скоро му нареждаше, отколкото се опитваше да поведе безсмислен разговор. Не се бе променил ни най-малко от деня, в който двамата с Гилтас бяха разговаряли за пръв път. Беше мълчалив и сдържан посвоему и рядко хабеше думите си, когато със същия успех можеше да изрази онова, което мисли, и с жест. Лицето му приличаше на пустинните скали — грубо изсечено и покрито с дълбоки бръчки, прилични на пукнатини. Никога не се смееше, а усмивката му се появяваше единствено в тъмните очи.

Гилтас поклати глава.

— Тялото ми жадува за сън, ала умът ми не му позволява да заспи.

— Може би гласовете не ти дават мира — предположи Скиталеца.

— На няколко пъти споменаваш за тези гласове — отговори с любопитство младежът. — Гласовете на пустинята. Вслушвах се дълго, но така и не успях да чуя нищо.

— Чувам ги дори в този момент — отвърна пустинникът. — Въздишката на вятъра сред скалите, шепота на пътуващия пясък. Даже и в тишината на нощта има глас, който наричаме гласа на звездите. От вашите земи звездите не могат да бъдат видени, а дори и да може, над главите ви винаги има дървесни клони. Тук — махна той към похлупака на звездното небе, ширнало се от хоризонт до хоризонт — звездите са свободни и песента им звучи ясно.