Драконите на изчезналата луна [bg]

Мина говореше пред благородници и простолюдие, пред фермери и селяни, пред ковачи и съдържатели на крайпътни ханове, пред бардове и обикновени работници, пред господари и господарки. Изцеряваше болните, хранеше гладните и утешаваше нещастните. Разказваше им как боговете са ги изоставили на произвола на новодошлите дракони. Ала този нов бог, Единият бог, бе дошъл, за да ги спаси.

До нея почти винаги стоеше и Одила. Жената войн не взимаше участие в церемониите, но наблюдаваше, слушаше и докосваше с ръка амулета около шията си. Изглежда, медальонът вече не й причиняваше болка.

Джерард пък неизменно яздеше в края на колоната — колкото може по-надалеч от минотавъра, който също не се отделяше от Мина. Рицарят предполагаше, че на Галдар е било заповядано да го остави на мира. Независимо от всичко опасността от случаен „инцидент“ все още му се струваше голяма. Галдар нямаше как да бъде обвинен, ако по някакъв начин в постелята на Джерард се промъкнеше отровна змия или пък ако върху му се стовареше откършен клон. По време на няколкото им случайни срещи, които нямаше как да избегнат, рицарят съвсем ясно виждаше, че продължава да се радва на живота само защото Мина искаше да бъде така.

За нещастие пътуването в ариергарда означаваше, че му се налагаше да язди заедно със саркофага на Златна Луна и двамата чародеи. Думите „по-скоро мъртви, отколкото живи“ често му идваха наум, особено когато се налагаше да вижда магьосниците, а това се случваше често. Не можеше да понася вида им, начина, по който седяха в края на каруцата и се поклащаха при всяко по-силно разтърсване, провесили крака и свели глави. Всеки път, когато ги зърнеше, отбиваше коня си и отместваше очи, заклевайки се, че за последен път ги поглежда. Още на следващия ден обаче нещо неудържимо го караше отново да ги потърси и да се вторачи в тях, хипнотизиран и изпълнен с отвращение.

Армията на Мина продължаваше похода си към Санкшън и оставяше след себе си не огън, дим и кръв, а радостни тълпи, които се надпреварваха да хвърлят цветя под краката й и пееха в прослава на Единия бог.