Дългият път към дома [bg]

— Него като човек. Прекарваше дълги часове в галерията.

Клара на мига млъкна зашеметена. Изведнъж въпросите се заблъскаха в ума й и стана същинско задръстване. Никой не можеше да се измъкне от него. Но накрая един от въпросите си проправи път.

— Кога?

Шартран се замисли и отвърна:

— Като че ли беше през април. Или малко по-късно.

— При вас ли бе отседнал? — попита Клара.

— Non. Нае си къщичка надолу по пътя.

— Дали още е там?

Художничката скочи на крака, сякаш бе готова да тръгне незабавно.

Шартран поклати глава.

— Не. Замина. Не съм го виждал от месеци. Съжалявам.

— Къде отиде? — попита Клара.

Шартран я погледна в очите.

— Не зная.

— Кога го видяхте за последен път? — намеси се Гамаш.

Шартран отново се замисли:

— Сега е началото на август. Замина, преди да е дошло лятото. Късната пролет. Така си мисля.

— Сигурен ли сте, че си е тръгнал? — попита Жан Ги. — Казвал ли ви е, че заминава?

Шартран приличаше на боксьор, замаян от въпросите, които като удари валяха върху него от всички страни.

— Съжалявам, не си спомням.

— Защо не си спомняте? — повиши глас Клара.

Шартран изглеждаше изнервен и объркан.

— Не ми се е сторило важно — опита се да обясни. — Не ми е бил близък приятел или нещо такова. Един ден беше тук, а на другия го нямаше.

Премести поглед от Клара към Гамаш, а после пак се върна на художничката.

— Затова ли ни поканихте у вас? — попита Жан Ги. — Защото Питър ви е разказвал за нея?

Посочи с жест Клара.

— Казах ви, че не знаех, че й е съпруг. Поканих ви, защото беше късно, нямаше свободни стаи в хотелите, а вие имахте нужда от място, където да пренощувате.

— И защото сте ни разпознали — добави Гамаш, решен да не оставя Шартран да се измъкне. Можеше и да е много добър човек, но въпреки това не беше напълно откровен.

— Вярно е. Слушал съм за вас, господин главен инспектор. Всички знаем за вас. От новините. Познавах и Клара задочно от статии за нея, които съм чел в списанията за изкуство. Заговорих ви в „Ла Мюз“, защото…

— Да?

— Защото си мислех, че сигурно ще е интересно да поговоря с вас. Това е.

Гамаш за пореден път се вгледа в самотното изолирано кресло, което сега сякаш обгръщаше и поглъщаше Марсел Шартран. И се запита дали наистина всичко бе толкова просто.

Дали този човек търсеше компания? Някой, с когото да поговори, и някой, който да го изслуша?

Дали Марсел Шартран в крайна сметка бе закопнял за изкуството на общуването? Склонен ли бе да замени мълчаливите шедьоври по стените си за един-единствен добър приятел?

Шартран отново се обърна към Клара:

— Питър не е споменавал, че има съпруга. Тук живееше като religieux. Като монах. — Шартран се усмихна утешително. — Посещаваше ме, но по-скоро търсеше компанията на моите картини, а не мен самия. Хранеше се в една от закусвалните в града. Рядко в изискани заведения като „Ла Мюз“. Не разговаряше с почти никого. И се прибираше сам в къщичката си.