Красива мистерия [bg]

Главният комисар на Sûretè я прилагаше върху началника на отдел "Убийства".

Докато учтиво изслушваше досадните забележки на Франкьор, Гамаш се чудеше защо. Дали само за забавление, просто така, да го разиграва? Или имаше, както винаги с комисар Франкьор, друга, по-дълбока причина?

Гамаш се вгледа в това очарователно лице и се запита какво ли се случва на сантиметри от усмивката. В гнилия мозък. Във византийското съзнание.

Макар Жан Ги да смяташе този човек за идиот, Гамаш знаеше, че не е така. Никой не можеше да се издигне до най-високия пост в квебекската полиция, една от най-уважаваните в света, без да притежава нужните умения.

Да подцениш Франкьор, смятайки го за глупак, би било огромна грешка. Макар че Гамаш никога не можеше напълно да се отърси от усещането, че Бовоар донякъде е прав. Въпреки че не беше идиот, Франкьор не беше и толкова умен, колкото изглеждаше. И със сигурност не беше толкова умен, за колкото се смяташе. В крайна сметка Франкьор бе достатъчно опитен, че да използва стар и коварен метод за провеждане на разпити, но и достатъчно арогантен, че да го приложи върху човек, който със сигурност ще го разпознае. Всъщност бе повече хитър, отколкото умен.

Но това не го правеше по-малко опасен.

Гамаш сведе поглед към доклада на патоанатома в ръката си. За двайсет минути бе успял да прочете само една страница. Там се посочваше, че приорът е бил здрав мъж на шейсетина години. Обичайната амортизация на едно шейсетгодишно тяло. Малко артрит, малко втвърдяване на артериите.

— Потърсих информация за гилбертинците веднага щом чух за убийството на приора. — Гласът на Франкьор бе любезен, надежден. Хората не просто се доверяваха на този човек, те му вярваха.

Гамаш вдигна поглед от страницата и се престори на любезно заинтригуван.

— Така ли?

— Бях чел някои от вестникарските статии, разбира се — каза комисарят и отмести поглед от Гамаш към тясното като процеп прозорче. — Когато записът им стана такава сензация. Имате ли го?

— Да.

— И аз. Аз лично не разбирам цялата тази еуфория. Скучен е. Но много хора го харесват. Вие?

— Да.

Франкьор се усмихна съвсем леко.

— Така и предполагах.

Гамаш безмълвно наблюдаваше комисаря и чакаше. Все едно разполагаше с цялото време на света, а листът в ръката му, бе далеч по-безинтересен от всичко, което излизаше от устата на шефа му.

— Предизвика сензация. Удивително е, като се замисли човек. Тези монаси са тук от стотици години и сякаш никой не ги е забелязал. После записват няколко песнички и… voila. Световноизвестни. Точно там е проблемът, разбира се.

— Как така?

— Страшен шум ще се вдигне, когато гръмне новината за смъртта на брат Матю. Та той е по-известен от брат Жак. — Франкьор се усмихна и за изненада на Гамаш запя: — frére Jacques, frére Jacques, dormez-vous? Dormez-vouz?[59]

Ho комисарят изпя веселата детска мелодия като погребална песен. Бавно, звучно. Сякаш в лековатия стих имаше някакъв скрит смисъл. После за момент втренчи студения си поглед в Гамаш.