Красива мистерия [bg]

Собствената му баба говореше по този начин, докато заедно ронеха грах на разнебитената стара веранда. И му разказваше за градината си. И за сезоните. И за търпението. И за природата.

Речеше ли да си отвори устата, пресипналият му дядо също звучеше като селянин. Но мислеше и действаше като благородник. Никога не отказваше да помогне на съсед. Никога не пропускаше да сподели и малкото, с което разполагаше.

Не, Бовоар не смяташе да подценява брат Реймон и да страни от него. Точно обратното. Чувстваше се привлечен от този монах.

Реймон имаше дълбоки кафяви очи, а изваяното му тяло личеше дори и под робата. С източени жилави ръце, оформяни цял живот с упорита физическа работа. Бовоар предположи, че е петдесетина годишен.

— Построили са "Сен Жилбер" така, че да го бъде дълго — каза брат Реймон, протегна се към бутилката със сайдер и наля на Бовоар и на себе си. — Майсторска работа, това е. И дисциплина. Но след онези първи монаси? Истинска катастрофа.

После започна да опява как всяко поколение монаси бе съсипвало манастира посвоему. Не духовно. Това сякаш не тревожеше особено брат Реймон. А физически. Добавяли неща, махали неща. Пак ги добавяли. Променили покрива. Все катастрофи.

— И тоалетните. По-добре да не започвам темата за тоалетните.

Ала беше твърде късно. Брат Реймон я започна. И Бовоар взе да разбира почти истеричната радост на брат Шарл, когато някой седнеше между него и брат Реймон. Не заради гласа, а заради онова, което гласът говореше. Без прекъсване.

— Съсипаха ги — каза брат Реймон. — Тоалетните бяха…

— Катастрофа? — попита Бовоар.

— Exactement.[64] — Реймон разбра, че се намира в компанията на сродна душа.

Последните няколко монаси дойдоха и заеха местата си. Появи се и комисар Франкьор, който спря до вратата. Залата притихна с изключение на брат Реймон, който явно не можеше да спре пороя от думи.

— Лайна. Огромни ями с лайна. Мога да ви покажа, ако желаете.

Брат Реймон погледна с ентусиазъм към Бовоар, ала инспекторът поклати глава и насочи вниманието си към Франкьор.

— Merci, mon frére — прошепна той. — Но съм видял достатъчно лайна.

Брат Реймон изсумтя.

— Аз също.

И най-сетне млъкна.

Комисар Франкьор знаеше как да привлича вниманието. Бовоар проследи с поглед как монасите, един по един, се обърнаха към комисаря.

"И тях е успял да заблуди", помисли си Бовоар. Смяташе, че божиите хора със сигурност биха прозрели какво се крие зад фалшивата външност. Биха забелязали низостта, дребнавостта му. Биха си дали сметка какъв смърдящ боклук е. Бедствие.

Ала, изглежда, не успяваха. Също като мнозина от служителите на Sûretè. Бяха заблудени от перченето на Франкьор. От мъжествеността, от прекалената му самоувереност.

Бовоар лесно можеше да си представи как изпълненият с тестостерон свят на Sûretè бива засмукан от излъчването на този човек. Но не и тихите, деликатни монаси.

Ала и те очевидно благоговееха пред този мъж, който бе пристигнал толкова стремително. Долетял и кацнал почти отгоре им. У Франкьор нямаше нищо плахо, нищо колебливо. Той на практика бе паднал от небето. В тяхното абатство. В скутовете им.