Красива мистерия [bg]

Вече виждаха външната порта на манастира. Зад нея бяха дългите светли коридори. И тесните килии. И тихите монаси, които сякаш се носеха, без да докосват земята. И главен инспектор Гамаш. И Франкьор. Заедно. Бовоар бе малко изненадан, че стените и основите на манастира не се тресат.

Приближиха се до вратата, изработена от дебело дърво, отсечено в тази гора преди четиристотин години. А после бяха изковани панти. И резе. И ключалка.

Върху навитата на руло хартия в ръката на Бовоар Saint-Gilbert-Entre-les-Loups изглеждаше като разпятие. Но в действителност?

Изглеждаше като затвор.

Бовоар спря.

— Защо вратата е заключена? — попита той брат Бернар.

— Традиция, нищо повече. Предполагам, че много от нещата, които правим, изглеждат безсмислени, но правилата и традициите ни имат смисъл за нас.

Бовоар продължаваше да се взира пред себе си.

— Една врата се заключва като предпазна мярка — каза накрая. — Но кой се нуждае от предпазване?

— Pardon?

— Казахте, че мотото ви би могло да бъде "За всеки случай".

— Exsisto paratus, да. Беше шега.

Бовоар кимна.

— Много истини се казват на шега или поне така съм чувал. За какъв случай, mon frére? Защо се заключват вратите? За да държат света отвън или монасите вътре? Да предпазват вас или да предпазват нас?

— Не разбирам — каза брат Бернар. Но Бовоар разбра по изражението му, че е разбрал отлично. Освен това забеляза, че кошницата на монаха, пълна с куп боровинки от златната жила, сега беше празна. От щедрия горски дар нямаше и следа.

— А може безценният ви абат да не е бил нито кадърен политик, нито светец. А тъмничар. Може би точно затова е бил толкова против още един запис. И е бил твърдо решен да запази обета за мълчание. Дали просто е прилагал дългогодишна традиция за мълчание? Или се е страхувал някой звяр да не избяга във външния свят?

— Не мога да повярвам на това, което чуха ушите ми — каза Бернар, разтреперан от усилието да запази самообладание. — Нима говорите за педофилия? Нима смятате, че сме тук, защото сме наранявали момченца? Наистина ли допускате, че брат Шарл, брат Симон, абатът… — той взе да пелтечи. — Аз… това е абсурд…

Монахът не успя да продължи. Лицето му пламтеше от гняв и Бовоар се зачуди дали е възможно главата му да се пръсне.

Но въпреки това инспекторът от отдел "Убийства" не каза нищо. Той чакаше. И чакаше.

Най-после мълчанието бе негов приятел. А този монах — негов враг. Защото в това мълчание дебнеше призрак. Пораснал. От плът и кръв. Призракът на всички момченца. Хористите. Учениците. Църковните прислужници. И техните родители.

И така, вовеки веков — в мълчанието на Църквата.

Когато й бе даден избор и свободна воля, Църквата бе избрала да защити свещениците. А какъв по-добър начин да защитиш тези духовници от това да ги пратиш в дивата пустош. В един почти изчезнал орден. И да издигнеш стена около тях.