Парижката книжарница
- Автор: Георге Нина
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Слънце
- ISBN: 978-954-742-209-4
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Парижката книжарница». Краткое содержание книги:
На сбогуване Макс каза на Жан две неща. Първо, че трябва да видим мъртвите, да ги изгорим и да погребем пепелта им — а после да започнем да разказваме историята им.
— Който мълчи за мъртвите, те не го оставят на мира.
И второ, че смята да остане в гълъбарника и да пише. Защото местността около Боние еистински красива.
Жан Пердю подозираше, че важна роля играе и един червен лозарски трактор.
И така, какво бе казал Макс? Че трябва да разкаже историята на мъртвите?
Пердю се покашля и заговори високо и ясно:
— Тя ми говореше за природата. Показваше ми чувствата си, винаги. Обичаше танго. Пиеше живота като шампанско и не спираше. Защото знаеше, че животът е нещо много специално.
Сърцето му се напълни с болка и тъга.
През последните две седмици беше плакал повече, отколкото през изминалите двайсет години. И всички сълзи бяха за Манон. Вече не се срамуваше да плаче.
Пердю прекоси стръмните улички на Касис. Мина отляво на нос Канай и впечатляващите червени скали и продължи на юг между възвишения и пиниеви гори, следвайки старото, виещо се по брега шосе, което свързваше Марсилия с Кан. Селата преминаваха едно в друго, редици къщи образуваха границите на градчетата, навсякъде растяха палми и пинии, цветни поляни се редуваха със стръмни скали. Ла Сиота. Льо Люк. Ле Лок.
Забеляза паркинга на входа към плажа и спонтанно се отклони от спокойната колона коли. Бе огладнял.
В малкото градче с обрулени от ветровете стари вили и нови, прагматични хотелски съоръжения в близост до просторния плаж летуваха главно семейства. Малки и големи се разхождаха по алеите, похапваха в ресторантите и бистрата. Всички заведения бяха отворили широко прозорците си към морето.
Няколко загорели от слънцето момчета играеха фризби в малкия залив, а зад веригата от жълти буйове чакаха десетки платноходки, боядисани в бяло.
Жан намери място в плажното бистро „Л’Екватор“, само на два метра от пясъка и на десетина метра от меките вълни. Големите сини чадъри се полюляваха над голите маси. През сезона в Прованс никога не достигаше място и гостите се подреждаха в заведенията плътно като сардини в консерва. Пердю седна на бара.
Поднесоха му високо черно гърненце с миди, задушени в сметана и подправки. Пердю пи много вода, поръча и чаша тръпчиво бяло вино. Ядеше и пиеше, без да откъсва поглед от морето.
Под светлината на късния ден вълните изглеждаха светлосини. След залез слънце щяха да станат тъмносини. Пясъкът приличаше на тъмно ленено семе, но скоро щеше да посивее. Покрай бистрото минаваха оживено разговарящи жени с къси полички. Смехът им издаваше радостно очакване. На кея щеше да има дискотека под открито небе. Момчета и момичета в тънки роклички или по къси джинси и шорти стояха на групи по трима-четирима и разговаряха. Тесните, къси блузки разкриваха бронзова, блестяща под залязващото слънце кожа.
Пердю наблюдаваше с интерес младите жени и мъже.
В начина, по който се движеха — бързо, леко приведени напред, — личеше необузданото им желание да преживеят нещо. Да стигнат възможно най-бързо до там, където има приключения. Еротични приключения! Смях, свобода, танци до зори, боси крака в хладния пясък, горещи тела. И целувки, които ще останат незабравими.
По залез слънце Сен Кюр и Ле Лок се превръщаха в място за забавление.
Лято на юг. Последните часове на горещия следобед, когато кръвта се е уморила да се движи по тялото.
Стръмният нос отляво на Жан, обрасъл с къщи и пинии, сияеше ръждивочервен, хоризонтът се очертаваше оранжевосин, морето се вълнуваше, сладко и солено.
Когато опразни съдчето с миди и на дъното остана само малко сметанов сос с вкус на морска вода, а чинията се напълни с мидени черупки, морето, небето и земята изведнъж се потопиха в синьо. По-точно в сивосиньо, което охлади въздуха, виното, белите стени и крайбрежната алея. За миг всички хора заприличаха на говорещи каменни скулптури.
Русият келнер, който със сигурност беше страхотен сърфист, отнесе гърненцето и чинията и донесе топла вода за измиване на ръцете.
— Искаш ли десерт?
Въпросът прозвуча любезно, но подтекстът беше ясен: „Ако не, тръгвай си, моля те, много хора чакат за мястото ти“.
Пердю отказа десерт. Чувстваше се прекрасно. Нахрани се с морска храна, пи от морето с очи. Утоли копнежа си и треперенето отслабна.
Остави недопитата чаша с вино, хвърли банкнота на бара и се запъти към паркинга. Качи се в пъстрото рено и потегли отново по крайбрежното шосе със солен вкус на устните си.