Вятърните мелници на боговете [bg]
- Автор: Шелдон Сидни
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: Матекс
- Переводчик: Олга Дончева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Вятърните мелници на боговете [bg]». Краткое содержание книги:
— Не знаете ли, че приоритетът на чуждите посолства се определя според датата на представяне на техните акредитивни писма?
— Да, но…
— За ваша информация в Румъния посолството на Габон е първо, това на Естония е последно, а между двете има още около седемдесет посолства. Имате ли някакви въпроси?
— Не, господине. Съжалявам, ако…
— Ако обичате, погрижете се това да не се повтаря повече.
Когато Майк Слейд научи, влезе в кабинета на Мери.
— Опитах се да ви предупредя.
— Господин Слейд…
— Такива неща се взимат много на сериозно в дипломацията. Още през 1661 година придружителите на посланика на Испания в Лондон нападнали каретата на френския посланик, убили ездача, натупали кочияша, осакатили два от конете само и само каретата на испанския посланик да може да пристигне първа. Предлагам ви да изпратите писмо за извинение.
Мери знаеше какво ще яде на вечеря. Гарга. Безпокоеше се от коментарите, които продължаваше да чува, че тя и децата се ползват с доста голяма популярност в пресата.
— Има дори една статия за вас тримата в „Правда“.
Около полунощ Мери телефонира на Стантън Роджърс. Работният му ден тъкмо трябваше да е започнал. Той веднага отговори.
— Как е моята любима посланичка?
— Благодаря, добре съм. Как си, Стан?
— Като изключим четиридесет и осем часовия ми работен ден, не мога да се оплача. Да си призная, радвам се на всяка минута от него. Ти как се оправяш? Имаш ли проблеми? Мога ли да ти помогна с нещо?
— Всъщност не бих казала проблем. Любопитна съм да разбера нещо. — Тя замълча, търсейки най-точните думи, за да я разбере той правилно. — Сигурно си видял снимката ми с децата в „Правда“ миналата седмица?
— Да, чудесна е! — възкликна Стантън Роджърс. — Най-после стигнахме и до тях.
— И другите ли посланици се радват на популярност като моята?
— Честно казано, не. Но президентът реши, че ти трябва да станеш популярна, Мери. Ти си имиджът на Америка. Президентът Елисън точно това имаше предвид, когато каза, че търси точно обратното на „ужасния американец“. Намерихме те и възнамеряваме да се фукаме с теб. Искаме целият свят да получи хубава представа за най-доброто в нашата страна.
— Аз… аз наистина съм поласкана.
— Продължавай да работиш все така добре.
Размениха си още няколко любезности и си казаха довиждане.
Значи зад всичко това стои президентът, мислеше си Мери. Затова ме направиха толкова популярна!
Отвътре затворът „Иван Стелян“ беше още по-злокобен, отколкото отвън. Коридорите бяха тесни, боядисани в тъмносиво. На долния етаж имаше безброй претъпкани със затворници килии с черни решетки, опасани малко по-нависоко от метална платформа, по която дежуреха униформени пазачи, въоръжени с картечници. От килиите се носеше отвратителна воня.
Един пазач заведе Мери до стаята за посетители в задния край на затвора.
— Тя е вътре. Имате на разположение десет минути.
— Благодаря ви.
Мери влезе и вратата се затръшна след нея.
Хана Мърфи седеше на малка олющена маса. Беше с белезници и затворнически дрехи. Еди Молц бе казал, че е красива деветнайсетгодишна студентка. Изглеждаше с десет години по-стара. Лицето й бе бледо и изтощено, а очите червени и подути. Косата й бе разчорлена.
— Здравей! — каза Мери. — Аз съм посланикът на Америка.
Хана Мърфи я погледна и се разхлипа. Мери я прегърна и започна да я успокоява.
— Недей! Всичко ще се оправи.
— Не, няма — простена момичето. — Другата седмица ще ме съдят. Ще умра, ако трябва да остана на това място пет години. Ще умра!
Мери я задържа за момент в ръцете си.
— Добре, разкажи ми какво се случи.
Хана Мърфи си пое дълбоко дъх и след малко каза:
— Запознах се с този човек — той е румънец… А аз бях самотна… Беше мил с мене и ние… ние правехме любов. Една приятелка ми даде няколко листа марихуана. Разделих си едно с него. Отново правехме любов и аз заспах. Когато се събудих на сутринта, него го нямаше, но беше пристигнала полицията. Бях гола. Те… те стояха и ме гледаха, докато се обличах, и ме доведоха в тая адска дупка. — Тя поклати глава безпомощно. — Казаха ми, че ме очакват пет години затвор.