Вятърните мелници на боговете [bg]

Йонеску я хвана под ръка и я отведе в един усамотен ъгъл.

— Ще откриете, че ние, румънците, сме интересни. — Стисна леко ръката й. — Много сме страстни.

Искаше да разбере как ще реагира, но след като не видя никаква реакция от нейна страна, продължи:

— Наследници сме на древните даки и на техните завоеватели — римляните, дошли тук през сто и шестата година от новата ера. Векове наред сме били входът към Европа. Страната с гумени граници. Хуни, готи, авари, славяни и монголци са си трили краката върху нас, но ние не сме се заличили от света. И знаете ли защо? — Той се наведе по-близо и й лъхна силно на алкохол. — Защото народът ни винаги е имал силни ръководители. Те ми вярват и аз ги управлявам добре.

Мери се сети за неща, които бе чувала по-рано: арестите посред нощ, инсценираните съдебни дела, зверствата, безследно изчезналите.

Докато Йонеску продължаваше да говори, Мери надзърна над рамото му към хората в препълнената зала. Бяха поне двеста и Мери бе сигурна, че сред тях имаше представители на всяко посолство в Румъния. Скоро щеше да се срещне с всички. Бе хвърлила един поглед на списъка със срещите, който Хариет Кругър й бе дала, и с интерес бе установила, че едно от първите й задължения бе да направи официално посещение във всяко едно от седемдесет и петте посолства. Към всичко това трябваше да се прибавят многобройните коктейли и вечери, които запълваха шест дни от седмицата.

Кога ще ми остане време да изпълнявам задълженията си на посланик? — чудеше се Мери. И в същия момент осъзна, че всичко това бе част от тези задължения.

Някакъв мъж се приближи до президента и му прошепна нещо на ухото. Изражението на Йонеску изведнъж стана много сериозно. Той изсъска нещо на румънски, а мъжът кимна и забързано се отдалечи. Диктаторът се обърна към Мери, приел отново чаровното си изражение:

— А сега трябва да ви напусна. За мен ще бъде удоволствие да се срещнем отново в най-скоро време.

И Йонеску изчезна.