Катерина де Медичи [bg]

Доверих се единствено на мадам Жонди да се договори с главния коняр: да му нареди да оседлаят нейния кон и да го докарат в далечния край на конюшнята, невидим от прозорците на двореца. Скандално бе жена да язди сама по здрач – главният коняр несъмнено бе заподозрял забранена среща. С право.

Мадам Жонди прекоси градините и в укритието на най-близката горичка осъществихме размяната. И двете носехме черно – отдалеч всеки би помислил, че жената, влязла в гората, е същата, която излиза от нея.

Часове по-рано изгревът бе озарил необичайно пролетно небе – смутно и прибулено с бледо коралово сияние на мястото на слънцето; сега, по здрач, сиянието потъваше зад хоризонта. Хладният въздух миришеше на дъжд. Горичката се отдалечаваше зад мен. На няколко пъти спирах кота, понечвах да се върна, ала мисълта за Анри ме пришпорваше напред.

Най-сетне стигнах до запустяло лозе, заобиколено от овощна градина с умиращи крушови дървета, по чиито разкривени клони белееха немощни цветове. Зад тях черна фигура държеше фенер. Когато наближих, различих лицето на Руджиери да просиява над жълтеникавото мъждукане на лампата. Той се обърна и тръгна бавно край дърветата към порутена тухлена колиба със сламен покрив. През пролуките между спуснатите кепенци се процеждаше светлина от пламък на свещ.

Слязох от кота. Руджиери остави фенера на земята и ми помогна да запазя равновесие, стиснал и двете ми ръце в своите. За миг се взря в мен с напрегнат, съзаклятнически поглед, търсейки нещо, което не намери.

Помоли ме да не идвам. Обясни ми, че не съм необходима. Винаги съществувала опасност – и магическа, и практическа. Усетих, че истинското му основание е да ми спести тревогата и отвращението да видя със собствените си очи уменията му. Аз обаче настоях. Не исках престъплението, което се канех да извърша, да остане далечна история без придружаващата я осезаема реалност.

Не исках да съм способна отново да извърша такова нещо.

Затаих дъх, забелязала внезапната студенина в погледа му; досегът на костеливите му, хищнически пръсти, макар и през два пласта ръкавици, ме смрази до дъното на душата. Той бе способен на деяния, по-лоши от убийство, а аз бях сама с него, където никой нямаше да чуе виковете ми.

Понечих да се отдръпна, да възседна кота на мадам Жонди и да избягам. Очите на магьосника обаче бяха могъщи, властни. С мудната безпомощност на човек, потънал в сън, аз го последвах към входа на колибата.

Той отвори прогнилата порта и разкри стая с пръстен под, върху който лежеше каменна плоча. Бледите стени бяха осеяни с гълъбови курешки, камината – неизползвана толкова отдавна, че зелена плесен никнеше между тухлите. Някой бе нарисувал съвършен черен кръг върху плочата, достатъчно голям да побере двама души, легнали един до друг. Четири незапалени свещи в месингови свещници с човешки бой стояха на равно разстояние от центъра на кръга.

Една лампа върху малка маса до стената под затворения прозорец осветяваше още: две табуретки, полица с половин дузина книги и няколко инструмента, включително двуостра кама, кадилница, бокал, перо, мастилница, пергамент, няколко малки затапени стъкленици. Едра перла на сребърна верижка и полиран оникс лежаха до кадилницата. Масата и табуретките се крепяха върху пръстения под, полицата – върху каменната плоча, току зад очертанието на кръга под един от високите свещници.