Катерина де Медичи [bg]
- Автор: Калогридис Джинн
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: ЕМАС
- ISBN: 9789543572892
- Переводчик: Емилия Карастойчева
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Катерина де Медичи [bg]». Краткое содержание книги:
– Достатъчно е да рискуваме душата на единия – отсичаше.
През онези седмици живеех в постоянен страх. Мадам Жонди ме уведоми, че сродниците на младата Луиз – семейство Гиз – са се срещнали тайно с краля да обсъдят отново възможността за брачен договор с Анри. Едва не се изкуших да обмисля предложението на Руджиери да зачена от друг мъж.
Ала, макар че Анри ме бе предал, не бях в състояние да му причиня същото. Сега неговият род бе и мой род; копнеех за син с кръвта на Валоа, който да наследи трона. Бях намерила дом и нямаше да позволя да ме прокудят от него.
Накрая се поддадох на немислимото. Посред нощ взех перото и вслушана в проскърцването му върху пергамента, написах невероятни, варварски думи.
Рано сутринта извиках Руджиери в кабинета си. Зад заключената врата му подадох писмото, сгънато на осем, сякаш да намаля тежестта на престъплението.
– Размислих внимателно и това са условията ми – обясних.
Листът прошумоля между пръстите му. Той прочете намръщено посланието и вдигна тъмния си поглед към мен.
– Ако ги изпълня, не гарантирам как ще се отразят на резултата.
– Няма значение, стига да успеем – настоях аз.
Той сгъна отново писмото и го пъхна във вътрешния джоб на жакета си, без да откъсва очи от мен – черни като на Анри, ала без никаква светлина. Устните му се извиха в мимолетна усмивка.
– О, ще успеем, Катрин.
Не приех обръщението му като обида. Сега бяхме равни, сближени от най-мрачното познание. Бях дала сърцето си на Анри, но само Руджиери съзнаваше какво зло таи то.
Доверих се единствено на мадам Жонди да се договори с главния коняр: да му нареди да оседлаят нейния кон и да го докарат в далечния край на конюшнята, невидим от прозорците на двореца. Скандално бе жена да язди сама по здрач – главният коняр несъмнено бе заподозрял забранена среща. С право.
Мадам Жонди прекоси градините и в укритието на най-близката горичка осъществихме размяната. И двете носехме черно – отдалеч всеки би помислил, че жената, влязла в гората, е същата, която излиза от нея.
Часове по-рано изгревът бе озарил необичайно пролетно небе – смутно и прибулено с бледо коралово сияние на мястото на слънцето; сега, по здрач, сиянието потъваше зад хоризонта. Хладният въздух миришеше на дъжд. Горичката се отдалечаваше зад мен. На няколко пъти спирах кота, понечвах да се върна, ала мисълта за Анри ме пришпорваше напред.
Най-сетне стигнах до запустяло лозе, заобиколено от овощна градина с умиращи крушови дървета, по чиито разкривени клони белееха немощни цветове. Зад тях черна фигура държеше фенер. Когато наближих, различих лицето на Руджиери да просиява над жълтеникавото мъждукане на лампата. Той се обърна и тръгна бавно край дърветата към порутена тухлена колиба със сламен покрив. През пролуките между спуснатите кепенци се процеждаше светлина от пламък на свещ.
Слязох от кота. Руджиери остави фенера на земята и ми помогна да запазя равновесие, стиснал и двете ми ръце в своите. За миг се взря в мен с напрегнат, съзаклятнически поглед, търсейки нещо, което не намери.
Помоли ме да не идвам. Обясни ми, че не съм необходима. Винаги съществувала опасност – и магическа, и практическа. Усетих, че истинското му основание е да ми спести тревогата и отвращението да видя със собствените си очи уменията му. Аз обаче настоях. Не исках престъплението, което се канех да извърша, да остане далечна история без придружаващата я осезаема реалност.
Не исках да съм способна отново да извърша такова нещо.
Затаих дъх, забелязала внезапната студенина в погледа му; досегът на костеливите му, хищнически пръсти, макар и през два пласта ръкавици, ме смрази до дъното на душата. Той бе способен на деяния, по-лоши от убийство, а аз бях сама с него, където никой нямаше да чуе виковете ми.
Понечих да се отдръпна, да възседна кота на мадам Жонди и да избягам. Очите на магьосника обаче бяха могъщи, властни. С мудната безпомощност на човек, потънал в сън, аз го последвах към входа на колибата.
Той отвори прогнилата порта и разкри стая с пръстен под, върху който лежеше каменна плоча. Бледите стени бяха осеяни с гълъбови курешки, камината – неизползвана толкова отдавна, че зелена плесен никнеше между тухлите. Някой бе нарисувал съвършен черен кръг върху плочата, достатъчно голям да побере двама души, легнали един до друг. Четири незапалени свещи в месингови свещници с човешки бой стояха на равно разстояние от центъра на кръга.
Една лампа върху малка маса до стената под затворения прозорец осветяваше още: две табуретки, полица с половин дузина книги и няколко инструмента, включително двуостра кама, кадилница, бокал, перо, мастилница, пергамент, няколко малки затапени стъкленици. Едра перла на сребърна верижка и полиран оникс лежаха до кадилницата. Масата и табуретките се крепяха върху пръстения под, полицата – върху каменната плоча, току зад очертанието на кръга под един от високите свещници.