Катерина де Медичи [bg]

Отстъпих на крачка от него и си представих безизразното лице на момичето, празните му очи.

– Не мога да го направя – прошепнах.

Черните очи на Руджиери пламнаха; в спокойния му тон се таеше подмолна жестокост.

– Отидете си тогава и вашият Анри ще умре, преди да го дарите със синове.

Замрях, неспособна да отговоря.

Изяло почти цялата патица, момичето насочи вниманието си към Руджиери. Без встъпления и финес, вдигна жакета му и плъзна длан под панталоните му. Той се отдръпна и улови китката ѝ.

– Ненаситна е – обясни, изучавайки я със съвършено безучастие. – Тъкмо бе обслужила един господин, когато я намерих, и едва успях да отклоня подканите ѝ. – Продължи да стиска крепко китката на момичето, докато тя започна да се дърпа; тогава той погледна през рамо към мен. – Влезте в кръга.

Застанах в средата на каменната плоча. Порив на вятъра раздвижи студени въздушни въртопи през дупките в сламения покрив и разхлопа кепенците. Почувствах обаче, че се задушавам. Главата ми се замая.

Руджиери пусна ръката на момичето, усмихна се и я щипна игриво по бузите. Тя се успокои, но се разтревожи, щом той побутна подноса с патицата извън обсега ѝ. Седна до нея, обгърна я през раменете и опря чаша вино до устните ѝ. Насърчаваше я да пие отново и отново и тя се съгласяваше без колебание.

Момичето се люшна ненадейно върху стола и аха да падне, ала Руджиери я хвана. Вдиша я и я пренесе в кръга, където я остави, безжизнена като труп, върху камъка. Очите ѝ бяха отворени и блестяха, дишаше учестено и бавно.

– Не мърдайте – прошепна ми дрезгаво Руджиери. – Не говорете и не се намесвайте. И в никакъв случай не излизайте от кръга.

Свали от полицата метален леген и сгънат, пожълтял памучен чаршаф, разстели го и сложи момичето върху него.

Както през нощта, когато бе повикал духа на покойната ми майка, отвори една стъкленица и намаза своето и моето чело. Запали кадилницата върху полицата и от въглените се надигна ленив пушек, разнасяйки миризма на миро и на нещо по-земно, дълбоко, леко загнило. Запали свещите с лампата, като започна с онази зад импровизирания олтар и продължи по посока на часовниковата стрелка, докато всички запламтяха. После духна лампата.

Небето отвън вече чернееше; въпреки течението застоялият въздух замъгляваше краищата на предметите в стаята, превръщайки ги в неразпознаваеми форми. Пелерината и жакетът на Руджиери се сливаха с мрака и лицето му – алабастрово на фона на брадата и очите – сякаш плуваше.

Всичко изглеждаше недействително – отпуснатото тяло на момичето в краката ми, кълбата от пушек, забулили пламъците на свещите, магическите инструменти върху полицата – а неописуемото ни престъпление ми се струваше безкрайно далечно. Руджиери взе камата – двуостра, с черна дръжка, злокобно наточена. Стисна я с две ръце и замахна нагоре, все едно искаше да прониже небето. Заприпява високо и докосна с плоската ѝ страна сърцето и раменете си. Тялото му сякаш порасна, стана по-могъщо, нечовешки силно. Очите му се отвориха – яростни, съсредоточени и безизразни като на божество.