Warcraft - Войната на Древните - Кладенецът на вечността
- Автор: Knaak Richard A.
- Серия: Warcraft - Войната на Древните #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Warcraft - Войната на Древните - Кладенецът на вечността». Краткое содержание книги:
— Трябва да отидем в замъка Блек Руук, сестро, но мисля че мога да отделя няколко мига за вас двамата.
Тиранде усети как бузите й потъмняха леко, а Рейвънкрест подкара пантерата си към другите от отряда. Илидан скочи от седлото и пристъпи към нея, а после хвана ръцете й в своите:
— Те са в безопасност, Тиранде… а лорд Рейвънкрест ме взе под крилото си! Бихме се с ужасяващ звяр и аз го спасих от смърт. Унищожих чудовището със собствената си сила!
— Малфурион е избягал? Сигурен ли си в това?
— Разбира се, разбира се — отвърна той превъзбудено и отхвърли с ръка всякакви други въпроси за брат си. — Най-накрая открих съдбата си, не разбираш ли? Лунната стража ме игнорираше, ала аз убих звяр, който бе по-косил трима от техните, включително един от най-силните им магьосници!
Послушницата искаше да чуе повече за Малфурион и орка, но беше явно, че мислите на Илидан са обсебени от собствения му успех. Тиранде можеше да разбере това, след като го беше виждала как работи неуморно, за да постигне славното бъдеще, което всички му предричаха.
— Много се радвам за теб Илидан. Страхувах се, че ученията на Ценариус не са ти интересни, но щом си успял да спасиш лорд Рейвънкрест с тях, когато собствените му войници са били безпомощни, значи…
— Не разбираш! Не ползвах бавните и досадни заклинания, които обичният шан’до на Малфурион се опитва да ни показва непрекъснато! Направих го с добрата традиционна магия на нощните елфи, при това през деня! Беше страшно ободряващо!
Бързото му отхвърляне на друидския път не изненада Тиранде. От една страна тя се радваше, че се е справил със свои сили в такъв опасен момент. От друга обаче, това беше знак за увеличаващите се разлики между близнаците.
И още една тема за обмисляне в и без това изтормозения й ум.
Зад Илидан лорд Рейвънкрест учтиво прочисти гърлото си.
Братът на Малфурион се оживи.
— Трябва да тръгвам, Тиранде! Ще ми покажат апартамента ми в замъка, а после трябва да помогна в организирането на по-голям отряд, който да прибере мъртвите зверове и телата на всички останали!
— Тела? — Беше разбрала, че някои от лунните стражи се умрели заради някакво чудовище, но чак сега осъзна, че са се върнали само хората на Рейвънкрест. И че групата, тръгнала преди тях след Малфурион, е била напълно изклана.
Ужасът от това я накара да потрепери… особено като си спомни, че и братът на Илидан е бил там.
— Чудовищата изтребиха преследвачите почти до крак, Тиранде, не си ли чула? — Гласът на Илидан звучеше почти радостно. Младежът сякаш не обръщаше внимание на засилващото се удивление по лицето й. — Лунните стражи умрели веднага и изобщо не били в помощ, а аз убих единия звяр само с две бързи заклинания! — Гърдите му се издуха от гордост. — А отгоре на всичко тези чудовища поглъщаха магията!
Благородникът отново се прокашля. Илидан бързо придърпа ръцете на Тиранде към устните си и нежно ги целуна. След това я пусна и скочи на нощния си саблезъб.
— Исках да съм достоен за теб — измърмори внезапно Илидан. — И скоро ще бъда.
След като го каза, той се обърна и препусна към чакащия командир. Рейвънкрест го потупа по гърба приятелски, а после погледна през рамо към Тиранде, наклони глава към брата на Малфурион и му намигна.
Докато жрицата ги гледаше, все още ужасена от чутото, въоръженият отряд потегли към замъка Блек Руук. Илидан се обърна за последно, а златните му очи се впиха в приятелката от детинство му. На Тиранде не й беше трудно да разчете желанието, изписано в тях. После групата изчезна от площада.
Момичето придърпа робата плътно около тялото си, после изтича обратно в храма. На входа я посрещна същата пазачка, която я беше заговорила:
— Прости ми сестро, но чух какво си казахте. Изпълнена съм с тъга за изгубените животи и безполезния лов, но също така искам да те поздравя за прекрасното бъдеще, отворило се пред твоя приятел! Лорд Рейвънкрест явно го уважава много, щом така лесно го е приел под опеката си. Едва ли е възможно да намериш по-подходящ партньор, нали?
— Не… предполагам… — Когато осъзна как звучи, Тиранде бързо добави: — Прости ми сестро, мисля че изтощението най-накрая ме догони. Трябва да се върна в леглото.
— Разбираемо, сестро. Поне знаеш, че те чакат приятни сънища…
Но докато Тиранде тичаше към стаята си, започна да подозира, че сънищата й изобщо няма да са приятни. Наистина се радваше на новината, че Малфурион и Броксигар са успели да избягат и никой не е свързал друида със ставащото. Също така се радваше, че Илидан най-накрая е открил себе си — нещо, което се беше страхувала, че никога няма да се случи. Ала я смущаваше фактът, че младият магьосник изглежда бе взел решение за тях двамата, докато самата Тиранде все още се колебаеше. Малфурион продължаваше да е част от уравнението, а също и чувствата му към нея.