Warcraft - Войната на Древните - Кладенецът на вечността
- Автор: Knaak Richard A.
- Серия: Warcraft - Войната на Древните #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Warcraft - Войната на Древните - Кладенецът на вечността». Краткое содержание книги:
Временно отървал се от заплахата, Ценариус се концентрира върху другия звяр. Изражението му се смрачи, а очите му блеснаха яростно. Внезапно от тях избликна светлина, която обви демона. Лакомите пипала на създанието алчно се вкопчиха в нея и започнаха да я поглъщат, искайки още.
Ала пред него не беше обикновен магьосник. Обкръжен от страховита синя аура, Ценариус усили атаката си, като по този начин даваше на врага си това, което иска… но твърде бързо и в такова огромно количество, че дори демонът не можеше да го поеме цялото.
Адският звяр се изду, уголемявайки се като мях, изпълнен с вода. За момент изглеждаше все едно ще се раздели надве… но силите, които вече бе погълнал, бяха по-големи от неговите възможности да ги контролира.
Чудовищната хрътка се взриви, а върху поляната заваляха вонящи парчета.
Засега Ронин имаше късмет. Нито един адски звяр не бе понечил да го нападне. Стоеше в центъра на поляната с надеждата, че силата й ще го предпази от необходимостта да решава дали да използва уменията си.
Видя как Брокс се отскубна от чудовището, което почти го беше премазало. Ветеранът сякаш държеше нещата под контрол, въпреки двамата си опоненти. Ала докато го гледаше, Ронин внезапно бе сполетян от ужасна мисъл.
Още в началото се беше примирил, че ако двамата с Крас не могат да бъдат върнати обратно в своето време, вероятно би било най-добре да умрат, за да предотвратят бъдещи изменения в историята. Това, което не беше очаквал обаче, бе самотен оркски войн също да попадне в тази епоха.
И докато наблюдаваше гърба на Брокс, Ронин започна да мисли за друг тип магия. Насред хаоса на битката сигурно щеше да остане незабелязана и щеше да премахне още една заплаха за времевата линия.
Ала ръката му потрепери и магията, оформяща се в ума му, се стопи. Ронин почувства срам. Народът на Брокс се беше превърнал в съюзник, а този орк се бореше, за да спаси не само себе си, но и останалите, включително и него самия.
Всичко, казано от Крас, подтикваше Ронин бързо да елиминира война и да се оправя с последствията по-късно, но колкото повече гледаше как оркът се бие рамо до рамо с нощния елф — друга съюзническа раса от бъдещето — толкова повече човекът съжаляваше за моментната си лудост. Това, което му бе минало през ума, сега му се струваше не по-малко ужасяващо от зверствата, извършени по негово време от Легиона.
Но също тъй не можеше повече да стои и да бездейства…
— Съжалявам, Крас — измърмори и призова нова магия. — Наистина съжалявам…
Закачуленият магьосник си пое дълбоко въздух и се загледа към единия от двата адски звяра, които нападаха Брокс. Спомни си заклинанията, които му бяха от полза срещу Пълчищата и другите нечовешки слуги на Легиона. Трябваше да го направи така, че чудовището да няма време да изсмуче силата от магията му.
Далече вдясно Ценариус най-сетне се отърва и от другия, оцелял до момента изрод. С един безполезен крайник демонът вече не можеше да се задържи за него. С напрегнати мускули полубогът се изви и задържа звяра над главата си, а после с вик на триумф го хвърли високо над върховете на дърветата сред очакващата го гора.
Ронин призова магията си.
Надяваше се да удари звяра, който си беше набелязал, и да го нарани поне дотам, че Брокс да може да довърши работата. Това, което постигна обаче, бе далеч отвъд най-смелите му мечти.
Пред него се появи невидима стена от сила, която накара самия въздух да затрепти лудешки, а после се понесе бърза като вятъра към целта си. Разширяваше се с всеки метър напред и само за едно мигване изпълни цялата поляна.
Стената премина през Брокс и нощния елф без дори да я усетят, но за трите демона, оказали се на пътя на отприщената от Ронин стихия, не беше така. Адските зверове нямаха време да реагират и да изпратят гладните си пипала напред. Бяха като комари пред бушуващ пламък.
Когато силовата стена мина през тях, демоните се подпалиха. Магията ги разяде от муцуната до задните крака и докато зверовете се свличаха, от всеки се вдигаше облаче прах. Единият дори успя да изквичи за последно, ала единственият звук, който му отговори, бе тихият вятър, подел останките на злокобните чудовища.
Сетне тишината отново се възцари над поляната.
Брокс изпусна брадвата си, а широката му, увенчана с бивни уста беше широко отворена в явно неверие. Малфурион гледаше ръцете си, все едно по някаква причина те са отговорни за станалото, а после се обърна към Ценариус, мислейки, че Полубогът е направил чудото.