Буденброкови. Упадъкът на едно семейство
- Автор: Манн Томас
- Год: 1980
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Димитър Стоевски
- Жанр: Зарубежная классическая проза
Электронная книга - «Буденброкови. Упадъкът на едно семейство». Краткое содержание книги:
— Недейте, недейте! Аха, „локва“ е във висша степен забавно! Но не мислите ли, господин консуле, че обявяването в несъстоятелност на вашия зет би довело... а... би поставило... а... във фалшива, крива светлина и вашето положение?...
— Мога само повторно да ви препоръчам да предоставите на мене грижата за доброто ми име в търговския свят — каза консулът.
Господин Грюнлих погледна безпомощно своя банкер в лицето и поде отново:
— Татко... умолявам ви, разсадете какво вършите!... Та само за мене ли е думата? О, аз... нека загина! Но дъщеря ви, жена ми, тази, която аз толкова обичам... която спечелих след такава гореща борба... и нашето невинно дете, дете на двамата... и те ли да изпаднат в нищета? Не, татко, аз не ще понеса това! Ще се убия! Да, ще се убия със собствената си ръка... повярвайте ми! И нека тогава небето да ви оправдае от всякаква вина!
Йохан Буденброк седеше облегнат на стола си, бледен и с разтуптяно сърце. За втори път го връхлитаха чувствата на тоя човек, изразът на които безусловно носеше печат на неподправеност; трябваше отново — както едно време, когато бе уведомил господин Грюнлих за писмото на дъщеря си от Травемюнде — да чуе същата грозна заплаха. И отново го обзе тръпно онази възторжена страхопочит на неговото поколение пред човешките чувства, която винаги бе се намирала в разрез с неговия трезвен и практичен търговски усет. Ала този пристъп не продължи повече от една секунда. „Сто и двадесет хиляди марки... “ — повтори той на ума си, а после каза спокойно и твърдо:
— Антония е моя дъщеря. Ще смогна да предотвратя тя да страда невинно.
— Какво искате да кажете? — попита господин Грюнлих и бавно се вцепени.
— Ще узнаете — отговори консулът, — Засега няма какво да добавя към думите си.
Той стана, намести твърдо стола на пода и се обърна към вратата.
Господин Грюнлих седеше безмълвен, вцепенен, безпаметен и устата му се движеше тръпно на двете страни, без от нея да можеше да се изтръгне поне една дума. Но това приключващо и окончателно движение на консула накара веселостта на господин Кеселмайер да се върне отново, тя дори се усили, премина всяка граница и стана страхотна. Очилата паднаха от носа му, който се изтегли между очите, а мъничката му уста, в която самотно стърчаха двата кучешки зъба, щеше почти да се раздере. Малките му червени ръце загребаха във въздуха, пухът на главата му започна да се развява, лицето му с белите стригани бакенбарди се измени съвсем, дори се разкриви от особена веселост и стана алено като киновар.
— Аха! — изкрещя той така, че гласът му стана пресеклив. — Намирам, че това е във висша... висша степен забавно! Но все пак, господин консул Буденброк, поразмислете, преди да хвърлите в ямата такъв чудесен екземпляр зетче!... По широкия, прекрасен божи земен свят няма втора такава пъргавина и находчивост. Аха! Още преди четири години, когато за пръв път усетихме ножа до гърлото си... въжето на шията си... ние неочаквано накарахме да разтръбят на борсата годежа ни с мадмоазел Буденброк, преди още той да бе станал в действителност... Това заслужава уважение! Да, във висша степен похвално.
— Кеселмайер! — изкрещя господин Грюнлих, направи спазмодични движения с ръцете, като че се бранеше от призрак, и побягна в един ъгъл на стаята, седна на един стол, скри лице в ръцете си и се наведе тъй ниско, че краищата на бакенбардите му легнаха върху бедрата. Той дори дръпна няколко пъти колената си нагоре.
— Как всъщност направихме това? — продължи господин Кеселмайер. — Как всъщност подхванахме тая работа: да докопаме дъщеричката и ония 80 000 марки? Охо! Не е трудно да се нареди! Макар че обладаваме само за пет пари пъргавина и находчивост, не е трудно да се нареди! Показваме на спасителя господин папа много хубави търговски книги, чудесни, чистички търговски книги, в които всичко върви по мед и масло... с тая разлика само, че не отговарят напълно на суровата действителност... Защото в суровата действителност три четвърти от зестрата са вече дългове в полици!
Хванал ръчката, консулът стоеше бледен като мъртвец на вратата. Тръпки на ужас го полазиха по гърба. Не се ли намираше в тая малка, неспокойно осветена стая сам с един мошеник и една побесняла от злост маймуна?
— Господине, презирам думите ви — промълви той с неголяма увереност. — Презирам безумните ви клевети, още повече, че те засягат и мене... мене, човека, който лекомислено тласна дъщеря си в нещастие. Аз бях събрал сигурни сведения за моя зет... останалото беше божия воля!
Той се обърна, понеже не искаше вече нищо да слуша, и отвори вратата. Но господин Кеселмайер изпищя подире му: