Буденброкови. Упадъкът на едно семейство
- Автор: Манн Томас
- Год: 1980
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Димитър Стоевски
- Жанр: Зарубежная классическая проза
Электронная книга - «Буденброкови. Упадъкът на едно семейство». Краткое содержание книги:
— Съвсем не! — каза той живо, но гузно се поправи веднага: — Аз не бих те принуждавал безусловно, мила Тони. Да допуснем, че чувствата ти не те свързват неразривно с мъжа ти...
Тя го погледна в недоумение с очи, плувнали в сълзи.
— Как така, папа?...
Консулът се повъртя малко насам-натам и намери средство да се осведоми:
— Мило дете, можеш да бъдеш уверена, че би ми причинило голяма болка, ако се видя принуден да те изложа на всички ония несгоди и неприятности, които ще се явят тутакси поради нещастието на твоя мъж, поради разтурянето на предприятието и на домакинството ти... Аз желая да те изтръгна от тия първи неприятности и сега-засега да те прибера с малката Ерика у дома. Вярвам, че ще ми бъдеш благодарна...
Тони помълча един миг и през това време изтри сълзите си. Тя надъха добре кърпичката и я притисна върху очите си, за да ги предпази от възпаление. После попита с решителен тон, без да повиши глас:
— Папа, виновен ли е Грюнлих? Поради лекомислие и безчестие ли изпада в нещастие?
— По всяка вероятност... — каза консулът. — Сиреч... не, не зная, чедо. Казах ти, че тепърва ще говоря с него и банкера му.
Тони като че не обърна внимание на тоя отговор. Седнала приведена върху трите си копринени възглавници, подпряла лакът върху коляното и брадичка върху ръката си, тя гледаше с отпусната глава унесено и мечтателно отгоре надолу някъде в стаята.
— Ах, папа — каза тя тихо и почти без да движи устните си, — не щеше ли да бъде по-добре тогава...
Консулът не можеше да види лицето й, но върху него беше изписано онова изражение, което то имаше някои летни вечери в Травемюнде, когато се облягаше на прозореца в стаята си... Едната и мишца лежеше върху бащините колена, докато ръката висеше отпусната и без опора надолу. Дори тази ръка изразяваше някаква безкрайно тъжна и нежна покорност, някакъв преизпълнен от спомени благат копнеж, който се рееше в далечината.
— По-добре ли?... — попита консул Буденброк. — Ако не беше се случило какво, чедо?
Той беше от сърце готов да направи признанието, че би било по-добре да не бе сключвала тоя брак. Но Тони въздъхна и каза само:
— Ах, нищо!
Изглеждаше, че мислите й я държаха в плен, че беше някъде много далече и почти бе забравила „банкрута“. Консулът се видя принуден сам да изрече онова, което бе предпочел само да потвърди.
— Смятам, че отгатвам мислите ти, мила Тони — каза той. — Аз също от своя страна не се страхувам да ти призная, че в тоя час се разкайвам за оная крачка, която преди четири години ми се струваше умна и целебна.... Да, разкайвам се искрено. Вярвам, че пред бога не съм; виновен, вярвам, че съм изпълнил дълга си, като се стараех да ти създам съществуване, което да подобава на твоя произход... Небето реши другояче... Не бива да мислиш, че твоят баща тогава лекомислено и безразсъдно е поставил на карта щастието ти! Грюнлих влезе във връзка с мене, снабден с най-добри препоръки... Той беше пасторски син, благочестив и общителен човек... По-късно аз събрах търговски сведения за него, които не можеха да бъдат по-благоприятни. Проучих материалното му положение... Всичко това е тъмно, тъмно и чака разяснението си. Но ти не ме обвиняваш, нали?
— Не, папа! Как можеш да кажеш подобно нещо! Недей, не го вземай толкова присърце, клети папа... Изглеждаш много блед, да ти донеса ли капки за стомах?
Тя бе обвила с ръце шията му и го целуна по страните.
— Благодаря ти — каза той. — Така, така... недей, благодаря ти. Да, прекарах тежки дни... Какво да се прави? Имах много ядове. Това са изпитания от бога. Но то не пречи... не мога да се чувствувам съвсем без вина спрямо тебе, чедо. Сега всичко се свежда към въпроса, който ти зададох вече, на който обаче ти още не си ми отговорила задоволително. Говори открито пред мене, Тони... обикна ли мъжа си през тия брачни години?
Тони отново се разплака, покри очи с двете си ръце, в които държеше батистената кърпичка, и промълви с хлипане:
— Ах... защо питаш, папа!... Никога не съм го обичала... винаги ми е бил противен... Нима не знаеш това?...
Би било трудно да се каже какво се разиграваше по лицето на Йохан Буденброк. Очите му гледаха изплашено и тъжно и все пак той стисна устните си така, че ъглите на устата и страните му се покриха с бръчки; това ставаше обикновено тогава, когато бе сключил някоя изгодна сделка. Той каза тихо:
— Четири години…
Сълзите на Тони изведнъж пресъхнаха. Стиснала влажната кърпичка в ръка, тя се изправи на мястото си и каза гневно:
— Четири години... О, колко пъти през тия четири години е седял край мене и е чел вестника си!...
— Бог ви дари дете... — каза развълнуван консулът.