Набелязана мишена
- Автор: Мелтън Марлис
- Серия: navy seal #4
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Хермес»
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Набелязана мишена». Краткое содержание книги:
Рейф поглади с ръка брадичката си, а Хана изчака, мъчейки се да прояви търпение като него.
— Може би имаме мотива — предположи той предпазливо.
Хана се опита да проследи мисълта му.
— Като че ли… някой е решил, че четиримата са виновни, въпреки че трима от тях са обявени за невинни по обвиненията в небрежност.
— Именно.
— Значи търсим някого от централното управление, който може би мисли, че им се е разминало твърде лесно.
— Вероятно — допусна Рейф. — Това е въпрос на отговорност. Ако нашият убиец смята, че водачите трябва да се държат отговорни за грешките, допуснати на бойното поле, тогава имаме мотив. В този случай най-вероятно самият убиец е военен, някой с достъп до разследванията и до информацията за тях.
— Вътрешен човек — съгласи се Хана, мъчейки се да сдържи вълнението си. — Но той трябва да е емоционално замесен в този проблем, за да убие някого.
— Може би е ветеран, който е бил жертва на нехайно командване — предположи Рейф.
— Или е загубил любим човек в инцидент с приятелски огън.
— О — размаха пръст мъжът. — Ако случаят е такъв, то убиецът вероятно е протестирал, преди да започне да отмъщава. Жалбите му би трябвало да са намерили място в новините преди датата на първото убийство.
Хана се обърна, за да попълни молба за информация от техния анализатор, и в този момент телефонът иззвъня. В извънработно време тя обикновено включваше гласовата поща. Но сега нещо я накара да приеме този разговор.
— Специален агент Линдстром.
— Аз съм Джо Монтгомъри — съобщи суров мъжки глас.
Като си представи командира на Лутър, кръвта се дръпна от лицето й. Ако нещо се бе случило със съпруга й…
— Пени Прайс е изчезнала. Пени, не Лутър.
— Къде… къде е била видяна за последно? — заекна Хана, чувствайки се виновна заради обзелото я облекчение.
— В болницата, когато си е тръгнала от работа преди около час. Тя се опита да ми се обади от мобилния си телефон. Чух боричкане, а след това мъжки глас.
— Ти къде си?
— Стоя до колата й на паркинга в болницата.
Говореше с неприкрита настойчивост.
— Идваме веднага — обеща Хана, доловила отчаянието му.
Когато затвори телефона, Рейф безмълвно се изправи на крака и посегна към палтото си.
Осемнадесета глава
Пени се събуди в стая, студена като гробница и също толкова неприятна. Миризмата на мухъл й напомняше на мазе, но не можеше да определи със сигурност, тъй като очите й бяха здраво завързани. Като се надигна, чу скърцането на желязно легло и усети тънък дюшек под себе си. Металният вкус в устата й й припомни — беше упоена с хлороформ.
Превръзката на очите й не пропускаше дори следа от слънчев лъч. Връзките, стягащи китките на гърба й, пораждаха вълни на паника, които се учестяваха от усилията да се освободи.
Трябваше да отиде до тоалетната. Пени овладя нуждата, кръстоса крака и се насили да се успокои.
Какво ще стане с мен? Ужасяващият въпрос смаза самоналоженото й спокойствие. Тя се сви на кълбо, треперейки от проникващата до мозъка на костите й безпомощност.
Най-накрая звукът, който я ужасяваше, достигна до ушите й — бавните отмерени стъпки на набит мъж.
Ключ застърга в ключалката, която изщрака. Вратата се отвори със скърцане. Зад превръзката Пени усети проблясък от светлина. Човекът, който я държеше в плен, затвори и отново заключи.
Един влудяващ миг той я гледа безмълвно.
— Пенелопе Прайс — каза най-накрая с толкова стерилен глас, че я накара да се почувства, сякаш костите й са чупливи.
— Да.
Нищо нямаше да спечели, ако отрича истината. Той разполагаше с чантата й и с документите й за самоличност. Може би ако му сътрудничеше, ако не се оплакваше, щеше да я остави жива. Но след това си припомни съдбата на баща си и Ерик и паниката отново я обзе.
Когато онзи се приближи, тя се сви до стената. Можеше да го усети — застанал достатъчно близо, за да я убие с голи ръце.
— Какво знаеш за рицина, взет от БиоТех през юли 2002-ра?
Само това ли искаше? Информация?
— Ерик Томлинсън го продаде, за да плати сметките за лечението на жена си — отвърна тя.
— Продал го е… На кого?
— Не знам.
Ударът дойде сякаш от нищото. Тя падна по лице на дюшека и лявото й ухо закънтя. За свое безкрайно огорчение усети мокра топлина да овлажнява дюшека под бедрото й. О, господи.
— Това събужда ли някакви спомени? — подигра й се студеният като стомана глас. Звучеше, сякаш иска да я унижи.