Набелязана мишена
- Автор: Мелтън Марлис
- Серия: navy seal #4
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Хермес»
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Набелязана мишена». Краткое содержание книги:
Офелия трябваше да признае, че има право.
— Съжалявам — измърмори тихо.
Той прекара пръсти през косата й, разресвайки заплетените копринени кичури.
— Толкова си красива на светлината на свещите. Не мога да понеса мисълта, че нещо ще ти се случи.
Лия измънка при този комплимент, наклони глава назад и спусна връзките на нощницата надолу по едното си рамо.
— Покажи ми — прошепна тя.
Вини изстена. Той насочи палците си към двете места, които повдигаха фината материя.
— Кога се върна? — попита тя и посегна към копчетата на якето му.
Под бързите й пръсти те мигом се разкопчаваха.
— Тази вечер. Идвам направо от летището.
Той смъкна горната дреха и дръпна силно тениската си.
Страстта се надигна като зараждаща се буря и помете безмилостно и двамата по пътя си. Те се вкопчиха един в друг и впиха устни, което направи по-нататъшното говорене невъзможно.
Остани с мен, помисли си Лия. Винаги и завинаги, остани с мен.
Вини се отдръпна, за да опита вкуса на врата, на ушите и раменете й.
— Миришеш толкова хубаво, че мога да те изям.
— Направи го — заповяда му тя, като разпери ръце и крака, предавайки се символично и доверявайки му се напълно.
Той изръмжа глухо и гърлено. Гъделичкаше голата й плът с наболата си брада.
— През цялото време, докато ме нямаше — каза, накъсвайки думите си с целувки, с които обхождаше тялото й и събираше копринената нощница, — си мислех за теб и… какво искам да правя с теб. Ще… отнеме години и години… за да го свършим.
— Аз за никъде не бързам — прошепна тя, останала без дъх, разтреперена от нетърпение.
— Е, ще видим — засмя се той.
Тя извика от задоволство, когато той сложи устни върху бедрото й. Това беше Вини. Той можеше да я накара да стигне до края за по-малко от десет секунди.
Като че ли за да докаже това, той се хвърли да й разкрива възможностите си.
Звукът на смеха му, докато свършваше, придаде напълно ново измерение на удоволствието й.
— Мислех, че не бързаш — подигра й се той, докато тя се връщаше от рая.
— Не аз съм бързата — настоя тя. — Ти си като вибратор, включен на висока скорост.
— Давай, обвинявай ме — измърмори младежът. — Нямам нищо против.
Въпреки че все още беше с панталони, някак си бе успял да си сложи презерватив и проникваше в нея.
Лия ахна удивена. Тя обви крака около него и се наслаждаваше на усещането, докато той отчаяно се опитваше да стигне по-близо, по-дълбоко. И все пак независимо колко усърдно се стараеха, никога не беше достатъчно.
— Още! — крещеше, повдигайки се към него.
След минути се отпуснаха, застигнати от опустошителните размери на бурята, която разтърси и двамата. Чукане по вратата ги стресна от обзелата ги отмала.
— Полиция! — извика нечий глас. Синята светлина на полицейска кола трептеше по стените на дневната й зад полуотворената врата. — Има ли някого вкъщи?
Вини се ухили, когато Лия ахна смаяна.
— Да не би да си мислеше, че можеш да ме застреляш и да ти се размине? — попита я той, изправяйки се на крака. — Облечи се, а аз ще отворя.
Когато се отправи към вратата, като пътьом махна презерватива и закопча панталона си, на Лия й хрумна, че той е допуснал появата на служителите на реда. Нищо чудно, че я бе любил със скоростта на светлината. Това я развесели.
Тя се заливаше от смях, когато Вини отвори вратата.
В седем вечерта Пени затвори папката в ръцете си. Бе приключила с разглеждането на лечението на дългосрочните си пациенти, включително адмирал Джейкъбс, чиито колена не се поддаваха на терапията и скоро щяха да имат нужда от операция. Постави документите в таблата за операции, за да ги погледне доктор Хъксли.
После грабна палтото и чантата си, пожела лека вечер на старшината на рецепцията и се отправи към асансьора. Болницата бе тиха, вечерта работеха само стационарът и спешното отделение.
Тя бе на половината път до ескалатора, който отвеждаше посетителите до паркинга, когато светлините в гаража пред нея внезапно угаснаха. Пени почти спря. Заради ранното смрачаване огромното помещение, което обикновено бе добре осветено, беше съвсем тъмно. Тя дори не беше сигурна, че ще успее да намери колата си в този мрак.
В този момент на прага пред нея се появи силует, носещ фенерче.
— Съжалявам, госпожо — извика човекът. — Имаме проблем с прекъсвача. Мога ли да ви помогна да стигнете до колата си?
Носеше униформа на охранител. Облекчена, че има на кого да разчита, Пени забърза към него. Можеше да различи широките рамене и квадратното му лице, но това бе всичко, тъй като мъжът държеше фенерчето насочено към циментовия под.