Планът на нашествениците
- Автор: Хаббард Рон Лафайет
- Серия: Мисия Земя #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Планът на нашествениците». Краткое содержание книги:
— Трябва да постегнеш тази бракма — каза Хелър. — Не мога да изстискам от нея повече от петстотин мили в час.
— Да, бе, все това му разправям на офицер Грис — долетя измежду лениво издигащите се спирали дим.
И двамата бяха идиоти. Безопасната максимална скорост на аерокарите е едва четиристотин мили в час. А в момента нашият се тресеше като паралитик, може би поради преклонната си възраст. Затворих очи. Стори ми се мъничко жестоко да умирам точно когато можех да отведа Хелър от тази планета — аз се отървавам от неприятности, а той затъва в тях! И в същия миг усетих как пропадаме надолу.
Погледнах, за да видя бъдещия си гроб. Но открих само площадката за кацане пред хангарите на апарата. Хелър ни стовари точно в средата на начертаната кръстачка.
Пред нас се издигаха грамадните хангари на Космическия отдел на апарата. Разбира се, в сравнение с гигантите на флота тези здания изглеждат като същински пигмеи, но все пак впечатляват с размерите си. Покривите им надвисват от височина петстотин фута и необгледната плетеница покрива цяла квадратна миля. Наоколо хаотично разхвърляни кранове и товарни влекачи рисуваха мила картинка на разруха и бъркотия.
Часови в черни униформи и с насочени бластери се втурнаха към нас. Всички територии на апарата са строго секретни и се охраняват добре.
— Офицер Грис и съпровождащи — извика им Хелър.
Посочи с пръст опознавателя, тикнат под носа ми от един сержант, за да притисна към него електронната си карта.
— Ти стой тук — нареди на пилота. — Май няма да се бавим много. Да вървим — обърна се към мен.
Тръгнахме към хангарите. Часовите, загубили всякакъв интерес към нас, също се повлякоха нанякъде. Тук бяха виждали къде по-чудати неща от човек, облечен в състезателен екип. Както и да гледаме на нещата, въпреки всички свирепи заповеди за постоянна бойна готовност, хангарите на апарата са си унило, безжизнено и овехтяло място.
Хелър почти подтичваше. Следвах го, без да бързам толкова. Не можех да се отърва от чувството, че събитията ми се изплъзват от ръцете. Бях само ходеща одушевена електронна карта.
Влязохме. Космически кораби — току-що пристигнали, чакащи времето за старт, в процес на ремонт или пък такива, които вече никога нямаше да излетят. Навсякъде наоколо потънали в сенки чудовища, пълни с тайни, едва работещи машини и стари петна засъхнала кръв. Изпъшках при мисълта, че ще трябва безкрайно да обикаляме сред тези отпадъци. Сякаш предварително ме заболяха набитите пети.
Хелър се оглеждаше оживено. Странно, трудно се различаваше каквото и да било отвъд три-четири кораба, но той забеляза нещо. Не разбирах любопитството му — беше гигантски кулокран за повдигане на тежки машини.
Операторът си седеше нависоко в своята кабинка, потънал в бездейно спокойствие.
Хелър му викна. Офицерите от флота, свикнали със своите огромни кораби, развиват особен вид глас. Високите му звуци пронизват воя на двигателите стряскащо гръмко. Сега Хелър използваше точно този глас.
Обикновено работниците в този хангар не се подчиняваха на заповеди и от прекия си началник. Изумен видях как операторът, дребно петънце във високата си кабинка, махна в отговор.
Хелър извади чифт ръкавици от джоба си и ми подаде едната, а другата надяна.
Куката на крана лежеше кротко на пода. Едва не се побърках, като разбрах какво замисля Хелър. Той стъпи върху нея и се хвана за монтирана по-нагоре дръжка. Куката беше страховита. До Хелър имаше още много място. Той чакаше и аз да застана до него!
Виждал съм работници да се возят така из хангарите. Но никога не ми беше хрумвало аз да го правя!
Хелър ми махаше разсеяно, вниманието му се насочи другаде. За него не беше нищо особено да се люлее във въздуха. Да, бе, животът на бойния инженер, изсъсках аз. Сложих си ръкавицата, стъпих до него, хванах се здраво и силно стиснах клепачи.
— Вдигай нагоре! — кресна той със своя странен глас, който пръскаше тъпанчетата.
И ни вдигнаха! Стомахът ми като че ме заряза, проснат върху пода на хангара. Около нас не остана нищо, освен една стоманена кука, над нас бяха само скърцащите въжета и така се възнесохме към тавана на хангара. Спряхме внезапно, куката подскочи.
Предпазливо отворих едното си око, но веднага го затворих. Кракът на Хелър висеше над бездната. Сграбчих дръжката и с другата си ръка.
— Погледни, ей там — посочи Хелър. Сигурно едва сега забеляза, че въобще не смеех да гледам. — Ей, отвори ги тези очи! Само на петстотин фута височина сме.
Опитните хора предупреждават никога да не поглеждаш надолу, но аз не успях да се сдържа. Ужасяваше ме толкова много пустота около мен и толкова твърд бетон далече долу.