Планът на нашествениците
- Автор: Хаббард Рон Лафайет
- Серия: Мисия Земя #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Планът на нашествениците». Краткое содержание книги:
Глава втора
Заслепи ме светлина.
— Офицер Грис! Време е за тръгване!
Изпъшках и се размърдах сред вонящите боклуци на пода. Погледнах часовника си. Половин час преди съмване?
— Време е за тръгване — настояваше стражът.
Порових и измъкнах шапката си от купчина огризки. Запрепъвах се след него към своята стая.
Там цареше хаос от шум и движение. Блъсканица, пръснати кашони. Взводът обикновено се разделяше на две смени по дванадесет часа всяка, значи едновременно пазеха по седем стражи, но сега се бяха събрали всички.
Снелц беше яхнал стол с лице към облегалката. Държеше кутийка с горещ „главотръс“ и сочеше с нея на хората какво да правят. Прибираха всичко! Смееха се и говореха един през друг.
При влизането ми Хелър тъкмо затягаше един вързоп. Носеше екип на пилот-състезател — бял с червени кантове. На главата си имаше червена шапка от онези, които поставят под предпазните си шлемове. Изглеждаше свеж, чист и жизнен — кога бе успял да се наспи?
Забеляза ме, взе от нагревателя кутийка „главотръс“ и ми я подаде. Хилеше се. Да не би на окаяния ми вид?
Каза ми на английски с тежък вирджински акцент:
— Ка’вам се Ровъ’. И’ам куче, викат му Джо’дж.
Бъркаше. Много търпеливо го поправих:
— Трябва да бъде „Казвам се Джордж“. А името на кучето е Ровър.
Не знам какво му стана, но замалко да припадне от кикот. Твърде рано беше за толкова смях. Снелц ме попита:
— Ще задържите ли тази стая? Ако не, да опаковаме и вашите вещи.
Дали щях да задържа стаята? Винаги оставях в Спитеос някои лични дреболии, в случай че ми потрябват при внезапно идване. Но най-после осъзнах положението. Тази стая нямаше да ми е нужна цяла вечност. По-точно, не ми се искаше никога повече да зървам Спитеос!
— И аз се местя!
— Приберете му нещата — нареди Снелц на хората си.
Изненадах се колко предмети се бяха натрупали през този кратък престой. Кухненските шкафове бяха препълнени. Покривки за легла, хавлии…
Хелър откачи от стената „Домашния екран“. Един от стражите се зае да го прибере в кашон.
— Съберете се, товарете се! — викна Хелър.
Стражите се ухилиха, както работеха припряно. Не разбирах защо, но си припомних — той цитира първите думи на песента „Напред към Космоса!“.
Вече се бях събудил истински и си позволих да повярвам в радостната перспектива. Нима тръгвахме? Допих последните капки от „главотръса“ и застинах. Почакай малко. Защо си вземаше и „Домашния екран“? Нямаше да му върши работа на Земята. Да се надявам ли, че послушно е казал на графинята „Сбогом, пиленце“? Не ми се вярваше. И защо им трябваше на стражите да се хилят на тази космонавтска песен? Дали знаеха повече от мен? Сигурно нещо тайно ги забавляваше в приготовленията на Хелър. Дългата служба в апарата привиква всекиго да търси дребните признаци във всяка сцена. Усещах нещо нередно.
Вече привършиха опаковането. Натрупаха кашоните и вързопите на товарни колички и скоро се напъхахме с багажа си в монорелсовия вагон на тунела.
Единствени ни обърнаха внимание винаги наострените стражи на различните отбранителни бариери, които искаха да знаят за какво е цялата тази суетня. И всеки път Хелър просто ме сочеше с пръст, а аз показвах електронната си карта и заповедите. Естествено бе часовите да проявят любопитство — човек в състезателен пилотски екип не беше често срещана гледка в Спитеос, нито в „Лагер Твърдост“. Хелър нямаше никакъв усет за секретността — ако беше обучен, щеше да облече нещо старо и оръфано, по-подходящо за заобикалящата го обстановка. И нямаше да се отличава от всички като авариен фар! Направи положението ни още по-лошо, като взе да раздава димни пръчици на стражите, стискаше им ръцете и им казваше „довиждане“. Оказа се, че не са кой знае колко добри като часови — смееха се и си пускаха шегички с него. В шпионажа всеки се старае да не го запомнят! Този тип не би се оправил и две минути с мисията… ако тя изобщо можеше да започне, в което се съмнявах, кисело си помислих аз.
Най-после се добрахме до моя аерокар в зоната за излитане на „Лагер Твърдост“. Очевидно бяха предупредили и пилота ми. Той поздрави нашите стражи като стари приятели и ухилено приветства Хелър със скръстени ръце. Още не успявах да се събудя в мътния предутринен здрач. Какво толкова смешно виждаше този? Все по-мрачно подозирах, че всички наоколо са замесени в неясен за мен заговор.
Макар че пилотът отвори задната врата за Хелър, той отстъпи настрана. Докараха товарните колички и стражите започнаха да тъпчат нашия багаж на задната седалка. Почти я затрупаха!