Господарят на войната
- Автор: Корнуел Бърнард
- Серия: Arthur #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на войната». Краткое содержание книги:
— Няма ли никаква възможност да вземем златото с нас?
— Никаква — кратко отговорих аз, защото така си беше. Дори копиеносци да бях впрегнал в каруците, пак щяха да ни забавят.
— Златото си мое — изпищя Арганте.
— Сега вече принадлежи на саксите — заявих аз и викнах на Исса да отстрани колите от пътя и да освободи воловете.
Арганте изпищя в последен опит да ме спре, но Гуинивиър я хвана и я прегърна.
— Не отива на принцеса — тихо измърмори тя в ухото й, — да показва гнева си пред хората. Бъди тайнствена, скъпа моя, и никога не показвай на мъжете какво мислиш. Твоята сила се крие в сянката, а на слънчева светлина мъжете винаги ще те превъзхождат.
Арганте нямаше представа коя беше тази висока красива жена, но тя разреши на Гуинивиър да я успокои, докато Исса и хората му издърпаха каруците встрани от пътя. Позволих на жените да вземат каквито наметала и рокли искат, но изоставихме всички казани, триножници и свещници. Исса намери едно от бойните знамена на Артур — огромен флаг от бял ленен плат, украсен с голяма черна мечка бродирана с вълнени конци. Взехме щандарта с нас, за да не попадне в ръцете на саксите, но не можахме да вземем златото. Занесохме обаче сандъците със съкровището в една пълна с вода канавка в близкото поле и изсипахме монетите в смрадливата кал с надеждата, че саксите няма да ги намерят.
Арганте хленчеше докато гледаше как златото потъва в черната вода.
— Златото си е мое! — за последен път протестира тя.
— А някога беше мое, дете — обади се съвсем спокойно Гуинивиър, — както виждаш оцелях и без него, и ти ще го преживееш.
Арганте рязко се дръпна и впери очи в по-високата жена.
— Ваше ли? — попита тя.
— Не ти ли казах името си, дете? — попита Гуинивиър с едва доловимо презрение. — Аз съм принцеса Гуинивиър.
Арганте само изпищя и хукна по пътя да настигне Черните щитове. Аз изстенах и прибрах Хюелбейн в ножницата, после изчаках докато скрият и последното злато. Гуинивиър бе намерила една от своите стари палерини — златист водопад от вълна, украсена с меча кожа по ръбовете — и бе свалила износената скучна дреха, която бе носила в своя затвор.
— Нейно било златото — ядосано ми каза тя.
— Май си създадох още един враг — отбелязах аз, наблюдавайки Арганте, която разпалено говореше на друида си, явно настояваше Фергал да направи заклинание срещу мен.
— Ако имаме един и същи враг, Дерфел — усмихна се Гуинивиър, — значи двамата с теб най-после сме съюзници. Това ми харесва.
— Благодаря, лейди — казах аз и си помислих, че не само двете ми дъщери и моите копиеносци са изпаднали под влиянието на нейния чар.
Щом последното злато потъна в калта, моите хора се върнаха на пътя и си взеха копията и щитовете. Слънцето пламтеше над Севърнско море, изпълвайки западния хоризонт с алено сияние, когато ние най-сетне поехме на север към войната.
Изминахме само няколко километра, когато тъмнината ни застави да се отбием от пътя и да потърсим подслон. Но поне бяхме стигнали до хълмовете северно от Инис Уидрин. Тази нощ прекарахме в един изоставен замък, където хапнахме твърд хляб и сушена риба. Арганте седна отделно от нас, под закрилата на своя друид и на охраната си. Сийнуин се опита да я приобщи към нашия разговор, но не успя, така че оставихме принцесата да се цупи.
След като се нахранихме, отидохме със Сийнуин и Гуинивиър до върха на малкия хълм зад замъка, където имаше две могили, от онези, които древните някога са правили. Помолих мъртвите за прошка и се качих на върха на едната могила. Сийнуин и Гуинивиър ме последваха. Тримата се вгледахме на юг. Долината под нас бе много красива, побеляла от цветовете на ябълковите дръвчета, които отразяваха лунната светлина. На хоризонта се виждаше само мрачното сияние на пожарите.
— Саксите се движат бързо — отбелязах аз навъсен.
Гуинивиър загърна раменете си с пелерината.
— Къде е Мерлин? — попита тя.
— Изчезна — казах аз. Говореше се, че Мерлин е в Ирландия или някъде в северната пустош, или може би в пустите земи на Гуинед, а според друг слух бил мъртъв и Нимю била изсякла цяла гора, за да направи погребалната му клада. Убеждавах себе си, че това е само слух.
— Никой не знае къде е Мерлин — тихо се обади Сийнуин, — но той със сигурност знае ние къде сме.
— Моля се да е така — каза пламенно Гуинивиър и аз се зачудих на кой Бог или Богиня се моли сега. Дали все още се молеше на Изида? Или се беше върнала към британските Богове? А може би тези Богове ни бяха изоставили. Тази мисъл ме накара да потръпна. Пламъците на Мей Дун трябва да са били тяхна погребална клада, а бойните отряди из Думнония сега бяха тяхното отмъщение.