Пътуване към Икстлан (Уроците на Дон Хуан)
- Автор: Кастанеда Карлос Сезар Арана Сальвадор
- Серия: На болгарском языке #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Бучкова-Малеева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътуване към Икстлан (Уроците на Дон Хуан)». Краткое содержание книги:
— Вече ми е известно, че се мислиш за некадърник — каза той. — Това е твоето правене. За да повлияеш на това правене, обаче, препоръчвам ти да научиш друго правене. Отсега нататък, в продължение на осем дена, искам да се лъжеш сам. Вместо да си казваш истината, че си грозен и некадърен, и непохватен, ще си казваш, че си точно обратното, съзнавайки че се лъжеш и че си направо безнадежден.
— Но какъв е смисълът да се лъже човек така, дон Хуан?
— Това може да се закачи за друго правене и след това можеш да разбереш, че и двете правенета са лъжовни, недействителни и че за което и да се закачиш, е губене на време, защото единственото истинско нещо е съществото в теб, което ще умре. Достигането до това същество е неправенето на теб самия.
16
ПРЪСТЕНЪТ НА СИЛАТА
Събота, 14 август 1962 година
Дон Хуан претегли на ръка кратуните и заяви, че сме изчерпали хранителните си запаси и е време да се връщаме у дома. Споменах между другото, че за да стигнем до къщата му, ще ни бъдат нужни поне няколко дни. Той отвърна, че няма да се връща в Сонора, а отива в един граничен град, където имал някаква работа.
Мислех, че ще се спуснем през един речен каньон, но дон Хуан ме поведе на северозапад по високите плата на вулканичните планини. След около час навлязохме в дълбока клисура, която завършвате там, където двата зъбера почти се съединяваха. Пред нас се откриваше склон, който водеше почти до върха на планинска верига: странен склон, който приличаше на полегат вдлъбнат мост между двата зъбера.
Дон Хуан посочи някакво място на предната страна на склона.
— Загледай се там — каза той. — Слънцето е почти в подходящо положение.
Той обясни, че по пладне слънчевата светлина може да ми помогне при неправенето. Последва серия от заповеди: да разхлабя всички стегнати по мен дрехи, да седна с кръстосани крака и да се загледам, без да помръдвам, в мястото, което бе посочил.
По небето над нас имаше съвсем малко облаци, а на запад — никакви. Денят бе горещ и слънцето струеше по втвърдената лава. Загледах, без да мигам, въпросното място.
След продължително взиране попитах какво по-точно трябва да гледам. Той ми направи нетърпелив знак с ръка да мълча.
Бях изморен. Доспа ми се. Притворих очи; сърбяха ме и аз ги разтрих, но ръцете ми лепнеха и потта поплюти очите ми. Погледнах зъберите от лава през спуснатите клепачи и изведнъж цялата планина се озари.
Казах на дон Хуан, че като притворя очи, виждам цялата верига от планини като сложна плетеница от светли нишки.
Той ми каза да дишам колкото е възможно по-малко, за да задържа гледката от светли нишки, и да не напрягам поглед в тях, а да поглеждам от време на време в една точка на хоризонта, точно над склона. Последвах заръките му и успях да задържа гледката на безкрайна шир, покрита с паяжина от светлина.
Дон Хуан промълви с много топъл глас, че трябва да опитам да изолирам отделни петна от тъмнина в това поле от светли нишки и че веднага след като намеря тъмно петно, да отворя очи и да проверя дали петното е върху склона.
Бях неспособен да забележа каквито и да е тъмни петна. Присвивах очи, а сетне ги отварях няколко пъти. Дон Хуан се приближи до мен и посочи някакво място вдясно, а после друго — точно пред мен. Опитах да променя положението на тялото си; реших, че ако преместя перспективата си, може да успея да забележа предполагаемото тъмно петно, за което той говореше, но дон Хуан разтърси ръката ми и ми каза строго да стоя мирно и да имам търпение.
Отново присвих очи и още веднъж видях паяжината от светли нишки. Гледах я един момент, а после отворих широко очи. В този миг дочух слабо ръмжене — лесно би могло да се обясни като далечно бръмчене на реактивен самолет, — а после, с широко отворени очи, видях пред себе си цялата планинска верига като необятно поле от ситни точици светлина. За един кратък миг сякаш някакви метални зрънца във втвърдената лава отразяваха едновременно слънцето. После светлината на слънцето помръкна и изведнъж изчезна, а планините се превърнаха в мътни тъмнокафяви скали и в същото време стана ветровито и студено.
Поисках да се обърна, за да видя дали слънцето се е скрило зад някой облак, но дон Хуан стискаше главата ми и не ме пускаше да помръдна. Каза, че ако се обърна, може да съгледам някой планински елемент, оня съюзник, който ни преследва. Увери ме, че нямам необходимата сила, за да издържа гледка от такъв характер, а после добави с добре измерен тон, че бръмченето, което съм чул, било именно начинът, по който съюзникът възвестява присъствието си.