Пътуване към Икстлан (Уроците на Дон Хуан)
- Автор: Кастанеда Карлос Сезар Арана Сальвадор
- Серия: На болгарском языке #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Бучкова-Малеева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътуване към Икстлан (Уроците на Дон Хуан)». Краткое содержание книги:
Разсърдих се и му казах, че е трябвало предварително да ми каже какво да очаквам и какво да направя, но той заяви, че нямало как да разбера дали ще успея да слея сенките или не.
Трябваше да призная, че бях неизказано озадачен от това неправене. Дон Хуан заяви, че трябва да съм доволен от стореното, защото за пръв път съм постъпил правилно, че като съм намалил света, аз съм го увеличил и макар да съм бил много далеч от усещането за линиите на света, правилно съм използвал сянката на камъните като врата към неправенето.
Твърдението, че съм увеличил света, като съм го намалил, безкрайно ме заинтригува. Детайлите на камъка, на неголямото място, където бях съсредоточил погледа си, бяха тъй ясни и тъй точно очертани, че върхът на заобления зъбер стана необятен свят за мен; и все пак той беше наистина една смалена гледка на камъка. Когато дон Хуан препречи светлината и аз осъзнах, че съм се загледал, както обикновено правех, точният детайл се замъгли, мъничките дупчици в нагънатия скален къс се уголемиха, кафявият цвят на изсъхналата лава стана непроницаем и всичко загуби бляскавата прозрачност, която бе превърнала отломъка в същински свят.
После дон Хуан пое двата камъка, постави ги внимателно в един дълбок процеп и седна с кръстосани крака, обърнат на запад, на мястото, където бяха камъните. Потупа мястото до себе си с лявата ръка и ми каза да седна.
Дълго време не проговорихме. После хапнахме, отново в мълчание. Едва след като слънцето бе залязло, той внезапно се извърна и ме попита как върви моето сънуване.
Разказах му, че в началото ми е било лесно, но че в момента съвсем съм престанал да намирам ръцете си в своите сънища.
— Когато си започнал да сънуваш, използвал си моята лична сила, затова е било по-лесно — каза той. — Сега си празен. Но трябва да продължиш опитите, докато си набавиш достатъчно своя сила. Нали разбираш, сънуването е неправене на сънища и щом неправенето върви, ще тръгне и сънуването. Важното е да не преставаш да търсиш ръцете си, дори да не вярваш, че това, което правиш, има някакъв смисъл. Всъщност, както ти казах и преди, един воин няма нужда да вярва, защото, докато продължава да действа, без да вярва, той е в процес на неправене.
За миг се спогледахме.
— Нищо друго не мога да ти кажа за сънуването — продължи той. — Каквото и да ти кажа, ще бъде неправене. Но ако възприемаш неправенето директно, сам ще разбереш какво да правиш при сънуването. Засега обаче е важно да намираш ръцете си и аз съм уверен, че ще го постигнеш.
— Не зная, дон Хуан, Нямам доверие в себе си.
— Не става дума за доверие. Цялата работа е дали воинът ще се бори; а ти ще продължиш да се бориш, ако не под властта на своята сила, то може би под въздействието на някой достоен противник или с помощта на някои съюзници — като този, който вече те следва.
Неволно махнах конвулсивно с дясната си ръка. Дон Хуан каза, че тялото ми знаело повече, отколкото съм подозирал, защото силата, която ни преследвала, била вдясно от нас. Той ми довери с нисък глас, че на два пъти през този ден съюзникът така се доближил до мен, че той трябвало да се намеси и да го спре.
— През деня сенките са вратите на неправенето — каза той. — Ала нощем, тъй като в тъмнината има много малко правене, всичко е сянка, включително съюзниците. Вече съм ти казвал това, когато те учех да се движиш с походката на силата.
Изсмях се високо и се уплаших от собствения си смях.
— Всичко, на което съм те учил досега, е част от неправеното — продължи той. — Воинът прилага неправенето спрямо всичко в този свят и въпреки това не мога да ти кажа повече от казаното днес. Трябва да оставиш собственото си тяло да открие силата и чувството на неправенето.
Изпаднах в нов пристъп на безсмислен нервен кикот.
— Глупаво е от твоя страна да презираш загадките на света само защото знаеш правенето на презрение — каза той със сериозна физиономия.
Уверих го, че нищо и никого не презирам, че по-скоро съм нервен и неосведомен повече, отколкото той си мисли.
— Винаги съм бил такъв — казах аз. — Искам обаче да се променя, а не зная как. Ужасно непохватен съм.