Непознатата от Ямайка
- Автор: Каултър Катрин
- Серия: The Bride #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Минчо Бенов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Непознатата от Ямайка». Краткое содержание книги:
Хората казват, че тя има трима любовника. Деветнадесетгодишната англичанка София Стантон-Гревил е изпратена след смъртта на родителите си при жестокия си чичо в Ямайка. Тя е свикнала да командва мъжете и да ги върти на малкото си пръстче и смята да прибави Райдър към списъка си.
Ударът беше силен и той залитна назад от изненада и болка. Тя го блъсна, после го изрита и той с трясък се претърколи през ръба на леглото на дървения под. Надигна се и го изгледа от високо.
Райдър се засмя, търкулна се по пода, потри удареното място и пак се засмя. Присмиваше й се!
Скочи от другата страна на леглото, грабна нощницата си и я нахлузи през глава. Дишаше учестено от гняв, но и от страх, защото видя кръвта по себе си. Не можеше да е месечният й цикъл, значи я беше наранил чак до кръв.
Така ненавиждаше и него, и себе си, че направо й се щеше да събори леглото върху му. Опита се, но не можа дори да го помръдне, толкова тежко беше.
Той престана да се смее, стана и поклати глава. Просто стоеше от другата страна на леглото и я наблюдаваше. Тя плъзна поглед по слабините му, по стегнатия му корем, по гъстия кичур косми, който обграждаше пениса му, краката му, които бяха притискали нейните. Вече не беше възбуден, но още бе влажен от нея и по него също имаше кръв. Тя ахна.
Райдър огледа първо, себе си, после нея, дръпна завивките и откри кървавите петна но чаршафа.
— Е, добре. Няма да търся отплата за този удар, докато не те измия.
— Само да си ме приближил! Ще ти счупя главата! Вече достатъчно ме нарани, Райдър. Повече няма да ти позволя. А ако умра от това, което ми направи — още по-добре. Заслужавам си го, задето бях такава глупачка. Но стой по-далеч от мен!
— Казах ти, че те заболя, защото ти е за пръв път. Но и кръв няма да има повече. Божичко, ако жената кървеше всеки път, когато е с мъж, човечеството отдавна да е изчезнало. Не те лъжа, Софи. Странно ми е, че не знаеш тия неща. Кървенето само доказва, че си станала жена.
— Това са пълни глупости и ти го знаеш, Райдър. Аз съм на деветнадесет години и отдавна съм жена.
— О, разбира се, скъпа ми женичке, съгласен съм. Но сега, след като отнех девствеността ти, вече можеш да имаш деца. Разбира се, ще мине още време, докато свикнеш с мен, но повече няма да те боли. Както са ми казвали, чувството е дори много приятно.
— О, да — хапливо отвърна тя. — Без съмнение, поне две дузини жени са ти го казвали.
Ирония ли беше това? Не беше съвсем сигурен, но се надяваше да е така. Пристъпи към ръба на леглото. Вместо да отстъпи, както очакваше, тя го връхлетя, заби юмруци в корема и в гърдите му и посегна да го удари и по лицето.
И през цялото време не издаде нито звук. Мълчанието й го учуди — боят беше нещо свързано, поне според него, с шумни викове, ругатни и сумтене. А тя не издаваше нито звук, освен учестеното си дишане. Изведнъж той прозря истината:
— Значи си се научила да се биеш без шум, а? Знаела си, че и от най-малкия шум Джеръми може да се събуди, и си се старала това да не става, нали така? По дяволите, Софи, сега всичко е различно! Оня дърт крастав негодник е мъртъв. Така че, дявол да те вземе, когато се биеш с мен, можеш да крещиш с цяло гърло!
Вместо това тя се опита да го удари в слабините, но той бързо се извъртя встрани и пое удара с бедрото си. Разкъса нощницата й, метна я по гръб на леглото и я притисна с цялата си тежест.
Тя се извиваше и гърчеше под него, а той издърпа ръцете й над главата. Не поглеждаше към гърдите й, опита се да забрави, че краката й са под неговите, че усеща как коремът й се надига.
Когато най-сетне замря, той я попита:
— Изобщо ли не ти беше приятно, докато те галех и целувах?
Тя го изгледа така, сякаш бе полудял.
— Въпросът ми беше глупав, нали? Но ще промени всичко това, Софи. Знам, ти през цялото време си спомняш за изминалата година, за всичките ония мъже и за това, което чичо ти те е карал да правиш. Забрави всичко, Софи, то вече няма значение. Просто го забрави.
Изведнъж тя осъзна, че дори и за миг не беше си помислила, че той ще я удари, въпреки собствените си опити да направи това. Той никога нямаше да й вдигне ръка, нито да смаже ребрата й с юмруци. И да го застреляше, пак нямаше да я нарани. Лежеше и го гледаше. Сините му очи блестяха като ясно небе в слънчев ден, дълбоки и спокойни. Тя бавно каза:
— Ти също беше част от всичко това — най-съществената част. Знаех си, че след като дойде, всичко ще пропадне, но чичо ми не искаше да повярва. Опитах се да му обясня, че си по-различен, бях го усетила по някакъв начин, но той не искаше и да ме чуе. Не желаех да се доближавам до теб, но го направих, и ето какво стана. Как бих могла да забравя?
— И с какво според теб съм различен от останалите мъже?