Тайният кодекс
- Автор: Престон Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Райкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайният кодекс». Краткое содержание книги:
Отначало тримата му синове — повикани с лично писмо от изчезналия — подозират грабеж, но истината се оказва много по-странна: като последно предизвикателство тираничният и ексцентричен Бродбент-баща изисква от синовете си да открият гроба му някъде по света, и то непременно заедно, превръщайки неприязънта си във взаимопомощ — ако искат да си получат наследството.
Пътешествието започва, но братята се опитват да играят един срещу друг, без да подозират, че съвсем не са единствените, решени да се състезават до смърт за съкровището. Най-ценното в него е древен лечителски кодекс на маите — плячка, пред която животът на братята Бродбент не струва пукната пара. Някой вече е платил милиони, някой е готов на всичко… И убийственото преследване набира страшна скорост.
Каква варварщина.
Хаузър пушеше с наслада. Белият град беше доста впечатляващ, дори и забулен от растителност. Макс едва ли се бе задоволил да се плъзне по повърхността. Имаше още толкова неща, които си заслужаваха. Дори и съвсем обикновен каменен блок с, да речем, глава на ягуар изсечена в него, щеше да му донесе поне сто хиляди долара. Той щеше да се погрижи да запази мястото в тайна.
В разцвета си Белият град трябва да е бил поразителен — Хаузър го виждаше в съзнанието си: нови, ослепителнобели храмове, игрите на топка — в които победените губеха главите си, ревящата тълпа зрители, процесията на жреците, покрити от горе до долу в злато, пера и нефрит. И какво се бе случило? Сега техните потомци живееха в колиби, а главният им жрец беше облечен в мръсни дрипи. Колко забавно се променят нещата.
Той пое нова порция дим. Истината си беше, че не всичко вървеше според плана. Няма значение. Дългият опит го беше научил, че всяка операция е упражнение в импровизация. Онези, които си мислеха, че могат да планират една операция и да я изпълнят безукорно, винаги умираха, следвайки стриктно точките. Неговата сила беше импровизацията. Човешките същества бяха непредсказуеми.
Ето, да вземем Филип. При първата им среща той изглеждаше като истински фукльо в скъпия си костюм, с предвзетите си маниери и демонстрация на фалшиво социално положение. Той и досега не можеше да повярва, че същият този човек бе успял да избяга. Сигурно бе издъхнал някъде в джунглата — още когато му свалиха оковите едва се държеше на краката си — но кой знае защо Хаузър беше разтревожен. И потиснат. Може би все нещичко от Макс бе преминало у хилавото копеле. Макс. Какъв побъркан дъртак се бе оказал.
Главното нещо бе да подреди правилно приоритетите си: Кодексът — първо, по-късно — останалото. И трето — Белият град. През последните няколко години Хаузър с интерес бе следил грабежа на Обект Q. Белият град щеше да е неговият Обект Q.
Той огледа края на пурата си и я вдигна така, че димът да отива право в ноздрите му. Пурата беше издържала пътуването през дъждовната гора — може да се каже, че дори бе станала по-добра.
Лейтенантът влезе и рапортува:
— Готово, сър.
Хаузър го последва в разрушения храм. Войниците бяха укрепили външната страна, бяха събрали животинския тор и изгорили паяжините. Бяха напръскали с вода, за да се уталожи праха и бяха застлали пода с папратови стебла. Той се наведе да мине през ниския вход към вътрешния двор, отминавайки каменните статуи и влезе в помещението отзад. Съсухреният индианец бе прикован към една от каменните колони. Хаузър насочи светлината към него. Беше един стар негодник. Индианецът обаче отвърна на погледа му и върху лицето му нямаше и следа от страх. На Хаузър това не му хареса. Напомняше му лицето на Окотал. Тези проклети индианци бяха като виетконгците.
— Благодаря, лейтенант — обърна се той към военния.
— Кой ще превежда? Той не говори испански.
— Ще го накарам да ме разбере.
Лейтенантът се отдръпна. Хаузър погледна индианеца и за втори път старецът не отмести очи. Без предизвикателство, без гняв, без страх — просто гледаше.
Хаузър седна на края на каменния олтар, изтръска внимателно пепелта от пурата си, която бе изгаснала и я запали отново.
— Казвам се Маркъс — произнесе той с усмивка. Вече бе наясно, че случаят ще е от костеливите. — Ето каква е ситуацията, вожде. Искам да ми кажеш къде ти и хората ти погребахте Максуел Бродбент. Ако ми кажеш, няма проблеми, ще отидем там, ще си вземем каквото искаме и ще те пуснем по живо по здраво. Ако обаче не ми кажеш, ще ти се случат лоши неща — на теб и на твоите хора. Аз и без това ще открия къде е гробницата. Така че избирай какво ще правиш.
Той го погледна, духайки силно пурата, докато крайчецът й се зачерви. Индианецът не бе разбрал и дума. Няма значение. Не беше глупак: много добре знаеше какво иска Хаузър.
— Максуел Бродбент? — повтори бавно Хаузър, изговаряйки отчетливо всеки звук и разпери въпросително ръце.
Индианецът не каза нищо. Хаузър стана и тръгна към него, духайки ожесточено пурата. Спря на няколко крачки, извади я от устата си и я размаха пред лицето му: