Тайният кодекс
- Автор: Престон Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Райкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайният кодекс». Краткое содержание книги:
Отначало тримата му синове — повикани с лично писмо от изчезналия — подозират грабеж, но истината се оказва много по-странна: като последно предизвикателство тираничният и ексцентричен Бродбент-баща изисква от синовете си да открият гроба му някъде по света, и то непременно заедно, превръщайки неприязънта си във взаимопомощ — ако искат да си получат наследството.
Пътешествието започва, но братята се опитват да играят един срещу друг, без да подозират, че съвсем не са единствените, решени да се състезават до смърт за съкровището. Най-ценното в него е древен лечителски кодекс на маите — плячка, пред която животът на братята Бродбент не струва пукната пара. Някой вече е платил милиони, някой е готов на всичко… И убийственото преследване набира страшна скорост.
Хаузър нареди на хората си да работят извънредно.
Случи се точно както очакваше. Индианците го бяха чули в момента, когато идва и се бяха стопили в гората. Но не и преди той да забележи накъде бяха тръгнали. Беше експерт следотърсач в джунглата и ги преследваше с пълна сила, използвайки стратегията на светкавичната война, която винаги успяваше да ужаси дори най-подготвения враг — камо ли пък една група от нищо неподозиращи ловци. Хората му се разделиха на две, самият Хаузър взе със себе си още двама за обиколния маршрут, отрязвайки пътя на индианците.
Беше бързо, яростно и извънредно гръмко. Джунглата се разтресе. В паметта му изплуваха все така живи и ярки сраженията във Виетнам. Всичко свърши за по-малко от минута; дърветата бяха раздробени и обелени, храстите димяха, почвата бе станала на прах, навсякъде се носеше лютива мъгла. По клоните на едно ниско дърво висяха орхидеи и човешки вътрешности.
Беше наистина изумително какво могат да направят няколко прости гранати.
Хаузър събра разхвърляните части от телата и пресметна, че вероятно са били убити четирима души. Другите двама бяха избягали. Веднъж и неговите войници да направят каквото трябва. В това наистина бяха добри: да убиват праволинейно, без странични усложнения. Трябваше да го запомни.
Не разполагаха с много време. Трябваше да стигнат селото скоро след двамата оцелели, за да ги ударят в момента на най-голямо объркване и ужас, и преди те да са успели да се организират.
Той се обърна и извика:
— Ariba! Vamonos!
Мъжете се въодушевиха, заразени от ентусиазма му, попаднали най-после в стихията си.
— Към селото!
40.
От седмица валеше без да престава. Всеки ден напредваха, изкачваха се по опасни урви, прекосяваха бучащи потоци, всичко това скрито в най-гъстата джунгла, която Том можеше да си представи. Ако успееха да изминат четири мили, смятаха деня за добър. След седем дни Том се събуди на сутринта и установи, че дъждът е спрял. Дон Алфонсо бе вече на крак и се въртеше около голям огън. Лицето му бе угрижено. Докато закусваха, той обяви:
— Миналата нощ имах сън.
Сериозният му тон накара Том да млъкне.
— Какъв сън?
— Сънувах, че съм умрял. Душата ми отиде на небето и започна да търси Свети Петър. Намерих го да стои пред портите на Рая. Той ме поздрави като ме видя: — „Дон Алфонсо, ти ли си, стари негоднико?“ — попита ме той. — Тъй вярно — отвърнах. — Аз съм, Дон Алфонсо Босуас, който умря в джунглата далеч от къщи, на сто двайсет и една години, и искам да вляза вътре и да видя моята Розита. — „И какво си правил толкова далеч в джунглата, Дон Алфонсо?“ — попита ме той. — Тръгнах с едни побъркани американци към Сиера Азул — казах. — „И стигна ли дотам?“ — попита ме отново той. — Не — отвърнах. — „Е, добре тогава, Дон Алфонсо, нехранимайко недни, ще трябва да се върнеш обратно.“
Той млъкна, след което добави:
— И ето ме, върнах се.
Том не знаеше как да реагира. За миг си помисли, че сънят може да е някоя от поредните шеги на Дон Алфонсо, но видя сериозното изражение върху лицето му. Размениха погледи със Сали.
— Какво трябва да означава този сън? — попита Сали.
Дон Алфонсо сложи в устата си парче корен и го сдъвка замислено, след което се наведе и изплю кашата.
— Означава, че ми остава да бъда само още няколко дни с вас.
— Няколко дни? Това е нелепо!
Дон Алфонсо свали яхнията от огъня, изправи се и каза:
— Да не говорим повече за това, а да се отправяме към Сиера Азул.
Този ден беше по-лошо от преди, когато валеше, защото се появиха насекомите. Пътешествениците се катереха нагоре, слизаха по стръмнините, като падаха и ставаха, преследвани безмилостно от цели рояци. Следобеда започнаха да се спускат в едно дефиле, в което отекваше бучаща вода. Колкото по-надолу слизаха, толкова по-силно ставаше бученето и Том осъзна, че в ниското тече голяма река. Когато гъсталакът по брега се разреди, Дон Алфонсо, който беше най-отпред, спря и се дръпна назад объркан, като им направи жест да останат зад дърветата.
— Какво не е наред? — попита Том.
— Отвъд реката под едно дърво има мъртъв човек.
— Индианец?
— Не, облечен е в североамерикански дрехи.
— Да не би да е засада?
— Не, Томас, ако беше засада, отдавна да сме мъртви.
Том последва стареца до речния бряг.
На другия бряг на реката, на около петдесет ярда навътре, имаше малка естествена поляна с едно голямо дърво в средата. Зад дървото се виждаше нещо цветно. Том взе бинокъла на Върнън, за да приближи картината. В окуляра се появи бос крак, ужасяващо подут, с част от парцалив крачол. Останалото бе скрито от дънера. Докато напрягаше очи, той видя синкаво кълбо дим, което се носеше иззад дървото, после още едно.