Тайният кодекс

— Откъде знаете?

— Този човек винаги е бил в комбина с правителството. Не можем да направим нищо, освен да приемем безсилието си.

— Аз не го приемам.

Дон Алфонсо я погледна със старите си тъжни очи. Той внимателно изтръска лулата си, напълни я и я запали с една клечка от огъня.

— Преди много години — каза той, — когато още бях момче, си спомням, че дойде първият бял човек в селото ни. Беше дребен, с голяма шапка и остра брада. Помислихме си, че сигурно е дух. Извади една от ония жълти буци метал и ни попита дали сме виждали такива. Ръцете му трепереха, а в очите му светеше луд блясък. Ние се уплашихме и казахме, че не сме. Месец по-късно при ежегодното наводнение изгнилата му лодка се върна по реката и в нея нямаше нищо, освен черепа и малко от косата му. Ние изгорихме лодката и се престорихме, че това не се е случило.

— Следващата година пристигна един мъж в черни дрехи и шапка. Беше мил човек, даде ни храна и кръстове, накара ни всички да влезем в реката и ни каза, че ни е спасил. Остана при нас няколко месеца, взе си жена с дете и тръгнаха да пресичат блатото. Повече не го видяхме.

— След това дойдоха мнозина, и те търсеха от онова жълто лайно, което наричаха oro. Бяха дори още по-луди от първия, задяваха момичетата ни, крадяха лодките и храната ни и поемаха по реката. Един се върна, но нямаше език, така че не разбрахме какво му се беше случило. След време пристигнаха още мъже с кръстове и всеки твърдеше, че само неговите кръстове са добри, че останалите са боклук. Накараха ни отново да се потопим в реката, после същото сториха и другите, уверявайки ни, че първите не постъпват правилно и така, докато се объркахме напълно. По-късно се появи друг бял, поживя с нас, научи езика ни и ни каза, че всичките онези мъже с кръстовете били несъвършени. За себе си каза, че е антрополог. Цяла година си завираше носа във всичко, което правехме, задаваше ни цял куп глупави въпроси за такива неща като секса и кой на кого е роднина, какво се случвало с нас след като умрем, какво ядем и пием, как воюваме, как готвим прасе. Каквото му кажехме го записваше. Злонамерените млади мъже от рода, от който бях, му разправиха много престъпни лъжи, а той ги записваше със сериозно лице и ни каза, че ще ги сложи в книга, така че всички в Америка да ги прочетат и че това щяло да ни направи известни. Мислехме си, че е весело.

— Не мина много и по реката дойдоха мъже с войници, носеха оръжие и документи, и ние всички трябваше да ги подпишем. Казаха ни, че сме се съгласили да имаме нов водач, много по-голям от водача на селото, че сме се съгласили да му дадем цялата земя и животни, и дървета, и всички минерали и нефт под земята, ако има такива, което ни се стори много забавно. Дадоха ни снимка на новия ни водач. Беше много грозен, със сипаничаво лице като ананас. Когато истинският ни водач възрази, те го отведоха в гората и го застреляха. Казаха ни да направим отпечатъци върху още документи, после дойдоха още мисионери и направиха училища, донесоха лекарства. Опитаха се да хванат момчетата и да ги накарат да ходят на училище, но не можаха. По онова време имахме много мъдър вожд, моят дядо, Дон Кали. Веднъж той ни събра. Каза ни да се опитаме да разберем тези нови хора, които действат като побъркани, но са коварни като демони. Трябваше да разберем какви наистина са тези хора. Той потърси доброволци измежду момчетата. Аз се съгласих. Следващия път, когато дойдоха мисионери, се оставих да ме хванат и да ме завлекат в пансиона към училището в Ла Сеиба. Подстригаха ме, облякоха ме в дрехи, от които ме засърбя цялата кожа, обуха ме в топли обувки и ме биеха, когато говорех на езика на тауака. Прекарах на онова място десет години и се научих да говоря испански и английски и така видях със собствените си очи какви са белите хора. Такава беше и задачата ми: да ги разбера.