Тайният кодекс
- Автор: Престон Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Райкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайният кодекс». Краткое содержание книги:
Отначало тримата му синове — повикани с лично писмо от изчезналия — подозират грабеж, но истината се оказва много по-странна: като последно предизвикателство тираничният и ексцентричен Бродбент-баща изисква от синовете си да открият гроба му някъде по света, и то непременно заедно, превръщайки неприязънта си във взаимопомощ — ако искат да си получат наследството.
Пътешествието започва, но братята се опитват да играят един срещу друг, без да подозират, че съвсем не са единствените, решени да се състезават до смърт за съкровището. Най-ценното в него е древен лечителски кодекс на маите — плячка, пред която животът на братята Бродбент не струва пукната пара. Някой вече е платил милиони, някой е готов на всичко… И убийственото преследване набира страшна скорост.
— Трябва да сме колкото се може по-тихи — предупреди той. — И не бива да пушиш, Филип. Ще го надушат.
Филип изруга и прибра лупата си. Започна да вали. Носенето на Филип се оказа далеч по-трудно, отколкото Том предполагаше. Беше почти невъзможно да го мъкнат нагоре по стръмната пътека. Преминаването им с него по разклатените дънери на отсрещния бряг на бучащите реки си беше истински ужас. Дон Алфонсо държеше очите си отворени на четири и изискваше стриктно да се спазва тишина; дори използването на мачетето беше забранено. Изтощени до крайност, те направиха лагер на единственото равно местенце, което успяха да намерят. Дъждът валеше като из ведро, водата направо шуртеше в хилавата колиба, която Върнън бе построил и всичко бе покрито с кал. Том и Сали отидоха на лов и скитаха из гората в продължение на два часа, без да открият нищо. Дон Алфонсо забрани да се пали огън, за да не ги усетят по мириса на дима. Вечерята им тази вечер представляваше суров корен с вкус на мукава и по няколко проядени плода, надупчени от малки бели червейчета.
Дъждът продължаваше да се излива, превръщайки струите в пенести потоци. За десет часа изнурителни усилия успяха да минат само три мили. Следващият ден и по-следващият бе все същото. Ловът беше невъзможен, а Дон Алфонсо нямаше късмета да улови дори една риба. Преживяваха от корени и ягоди и от странните прогнили плодове, които Дон Алфонсо бе в състояние да събере. На четвъртия ден бяха успели да изминат по-малко от десет мили. Филип, в своето почти пълно изтощение от глад, отслабваше бързо. Празният израз отново се върна върху лицето му. Като не можеше да пуши, той прекарваше по-голямата част от деня, взрян нагоре, в зеления балдахин на джунглата, едва отговаряйки, когато го запитваха нещо. Чувстваха се изтощени от физическото усилие да носят хамака и се налагаше да спират все по-често. Дон Алфонсо сякаш се бе смалил, костите му стърчаха, кожата му се отпусна и се набръчка. Том вече не си спомняше какво е да си облечен в сухи дрехи.
На петия ден по пладне Дон Алфонсо заповяда да спрат. Той се наведе да вземе нещо от пътеката. Беше перо с прикрепена към него къса, усукана връв.
— Планински индианци — прошепна той с разтреперан глас. — Това нещо е прясно.
Настъпи тишина.
— Сега трябва да се отбием от пътеката.
Дори по пътеката бе достатъчно трудно, но сега вървенето стана почти невъзможно. Натъкваха се на толкова плътни стени от папрати и лиани, които сякаш ги отблъскваха назад. Пълзяха и се катереха по падналите дървета, газеха в заблатени мочурища, в кал до кръста. Растенията бяха пълни с мравки и жилещи насекоми, които, разтревожени от появата им, се спускаха върху тях яростно, пълзяха в косите им, падаха в яките и ги хапеха и жилеха. Филип си патеше най-много от всички в хамака, докато го влачеха през плътния гъсталак. Но Дон Алфонсо настояваше да се движат встрани от пътеката.
Беше истинско безумие. Дъждът не спираше. На всеки няколкостотин ярда се редуваха, като двама проправяха пътеката, а след тях другите двама носеха хамака с Филип. Два дни продължиха все така със скоростта от двеста ярда в час, без почивка въпреки пороя, газейки през дълбоката кал. Повечето от копчетата на ризата на Том се бяха откъснали, липсваха цели парчета от обувките му и изранените му стъпала се подуваха и го боляха. Останалите се намираха в същото окаяно състояние. В гората нямаше никакъв дивеч. Дните се сливаха в дълга, безкрайна борба за оцеляване през сумрачен гъсталак и мочурища, където бяха така безпощадно нажилени и нахапани, че кожите им заприличаха на зебло. Сега и четиримата носеха Филип, и понякога се налагаше да си починат час, за да го пренесат дванайсетина ярда по-нататък.
Том загуби всяка представа за време. Краят наближаваше, осъзна той: моментът, когато нямаше да могат да продължат напред. Чувстваше се странно, с олекнала глава. Нощите и дните се сливаха неразличими. Той падна в калта и остана да лежи, докато Сали не го вдигна, а после, половин час по-късно, той трябваше да направи същото за нея.
Стигнаха до открито място — едно огромно дърво бе паднало и с това откриваше пролука в горския балдахин. Теренът наоколо беше относително равен. Дървото бе паднало по такъв начин, че човек можеше да се приюти под огромния му дънер.
Том едва пристъпваше. По мълчаливо съгласие всички спряха за лагер. Той се чувстваше до такава степен изтощен, че се питаше дали ако легне, ще бъде в състояние отново да се изправи. С последни сили отсякоха няколко здрави клона и ги окастриха, облегнаха ги о дънера и направиха покрив от папратови клони. Изглежда беше около обяд. Те се провряха отдолу и се струпаха един до друг, лягайки направо върху мократа земя, сред два инча кал. По-късно Сали и Том направиха нов опит за лов, но се върнаха с празни ръце. Когато тъмнината се спусна, те се вмъкнаха при останалите под дънера. На умиращата светлина Том погледна брат си Филип. Той беше в ужасно състояние. Беше вдигнал температура и бе в полусъзнание. Страните му бяха хлътнали и под очите му се чернееха дълбоки кръгове; ръцете му приличаха на клечки с подути лакътни стави. Някои от инфекциите се бяха подновили и по тях се виждаха нови ларви. Том го гледаше и сърцето му се късаше. Филип умираше.