Тайният кодекс
- Автор: Престон Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Райкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайният кодекс». Краткое содержание книги:
Отначало тримата му синове — повикани с лично писмо от изчезналия — подозират грабеж, но истината се оказва много по-странна: като последно предизвикателство тираничният и ексцентричен Бродбент-баща изисква от синовете си да открият гроба му някъде по света, и то непременно заедно, превръщайки неприязънта си във взаимопомощ — ако искат да си получат наследството.
Пътешествието започва, но братята се опитват да играят един срещу друг, без да подозират, че съвсем не са единствените, решени да се състезават до смърт за съкровището. Най-ценното в него е древен лечителски кодекс на маите — плячка, пред която животът на братята Бродбент не струва пукната пара. Някой вече е платил милиони, някой е готов на всичко… И убийственото преследване набира страшна скорост.
— Върнах се в селото и разказах на моите какво съм научил. Те казаха: „Това е ужасно, какво можем да направим?“ А аз им отвърнах: Оставете на мен. Ще им се противопоставим, като се съгласяваме с тях.
— След всичко това аз вече знаех какво да кажа на хората, които идваха в селото ни с куфарчета и войници. Знаех как да чета документите. Знаех кога да ги подпиша и кога да пропусна и да се правя на глупак. Знаех какво да кажа на христовите мъже, за да ни дадат лекарства, храна и дрехи. Всеки път те ни носеха снимка на новия водач и ми казваха да изхвърля снимката на стария. Аз им благодарях и окачвах портрета в колибата си с цветя.
— Ето така станах водач на Пито Соло. И както сама виждаш, Лечителко, разбирам за какво става дума. Не можем да направим нищо, за да помогнем на планинските индианци. Ще се простим с живота си напразно.
Сали каза:
— Лично аз не мога да обърна гръб просто така.
Дон Алфонсо сложи ръка на рамото й:
— Лечителко, ти си най-смелата жена, която някога съм срещал.
— Не започвайте пак с това, Дон Алфонсо.
— Ти си дори по-смела от повечето мъже, които познавам. Не подценявай планинските индианци. Не бих искал да съм един от онези войници в ръцете на планинските индианци, чиято последна гледка е опечената му на жив огън мъжественост.
Няколко минути всички останаха мълчаливи. Том усети, че е уморен, много, много уморен.
— Ние сме виновни, че това се случва, Дон Алфонсо. Или по-точно — виновни са бащите ни. Ние сме отговорни.
— Томас, нищо от това няма значение, всичките тези приказки за това, че ти си виновен, или пък той, или аз. Не можем да направим нищо. Безсилни сме.
Филип кимна в съгласие.
— Разбрахме го от това побъркано пътешествие. Не можем да спасим света.
— Съгласен съм — каза Върнън.
Том осъзна, че всички го гледат. Беше нещо като гласуване и той трябваше да вземе решение. Сали го гледаше с нескрито любопитство. И той не можеше да си представи, че се отказва. Беше стигнал твърде далече.
— Никога няма да си простя, ако просто се върнем. Аз съм със Сали.
Но бяха двама срещу трима.
Още преди слънцето да изгрее, Дон Алфонсо бе станал и вдигаше лагера. Обикновено неразгадаемият индианец днес изглеждаше изплашен до смърт.
— Миналата нощ имаше планински индианец на не повече от половин миля от лагера ни. Видях следите му. Не ме е страх, че аз ще умра. Но вече причиних смъртта на Пинго и Кори и не искам да си цапам ръцете с повече кръв.
Том гледаше как Дон Алфонсо събира принадлежностите им. Почувства се зле. Всичко бе свършило. Хаузър бе спечелил.
Сали каза:
— Накъдето и да се отправи Хаузър с онзи Кодекс, каквото и да прави, ще го преследвам. Няма да ми се изплъзне. Може и да се наложи да се върнем обратно, но аз пак ще дойда тук. Това изобщо не е свършило.
Краката на Филип бяха все още инфектирани и той не можеше да се движи. Дон Алфонсо изплете един хамак за носене, нещо като носилка с два къси пръта, които минаваха под раменете. Не отне много време. Когато наближи да тръгват, Том и Върнън го вдигнаха и го сложиха в него. Тръгнаха в колона по един през тесния коридор от растения. Сали вървеше отпред, проправяйки пътя с мачетето си, а Дон Алфонсо крачеше най-отзад.
— Съжалявам за затрудненията и досадата, които ви причинявам — въздъхна Филип и извади лулата си.
— Ти самият си жива досада — каза Върнън.
— Угризенията направо ме разкъсват.
Том слушаше двамата си братя. Разменяха си полушеговити закачки както навремето. Понякога бяха приятелски, друг път — не чак дотам. Том беше доволен, че Филип се чувства достатъчно добре, за да се заяжда с Върнън.
— Дий! Надявам се да не се подхлъзна и да те изтърся в някоя кална дупка — изхили се Върнън.
Дон Алфонсо мина за последно между тях, проверявайки раниците им.