Тайният кодекс
- Автор: Престон Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Райкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайният кодекс». Краткое содержание книги:
Отначало тримата му синове — повикани с лично писмо от изчезналия — подозират грабеж, но истината се оказва много по-странна: като последно предизвикателство тираничният и ексцентричен Бродбент-баща изисква от синовете си да открият гроба му някъде по света, и то непременно заедно, превръщайки неприязънта си във взаимопомощ — ако искат да си получат наследството.
Пътешествието започва, но братята се опитват да играят един срещу друг, без да подозират, че съвсем не са единствените, решени да се състезават до смърт за съкровището. Най-ценното в него е древен лечителски кодекс на маите — плячка, пред която животът на братята Бродбент не струва пукната пара. Някой вече е платил милиони, някой е готов на всичко… И убийственото преследване набира страшна скорост.
Дълбоко в себе си Том знаеше, че никой от тях няма да напусне това отвратително малко сечище.
Равнодушието от надвисващата заплаха да умрат от глад ги завладя напълно. Том лежа буден почти цялата нощ. Дъждът валя през цялото време и едва на развиделяване взе да утихва. За пръв път от седмици насам той успя да види синьо небе — безупречно чисто. Слънчевите лъчи се процеждаха между клоните на дърветата и хванали рояците насекоми, ги превръщаха в трептящи вихрушки от светлина. От гигантския дънер се надигаше пара.
В това имаше такава ирония — пролуката между дърветата оформяше съвършен изглед към Сиера Азул. Бяха се движили почти седмица в противоположната посока, а планината изглеждаше по-близко от когато и да било: върховете пробиваха парцаливите облаци, толкова сини, като късове сапфир. Том вече не усещаше глад. „Това прави накрая с теб гладът“, помисли си той.
Почувства нечия ръка върху рамото си. Беше Сали.
— Ела за малко. — Гласът й звучеше мрачно.
Том изпита страх.
— Да не е станало нещо с Филип?
— Не. С Дон Алфонсо.
Том се изправи и последва Сали по протежението на дънера, където Дон Алфонсо бе оставил хамака си направо върху мократа земя. Той лежеше на една страна, загледан в Сиера Азул. Том клекна до него и хвана старата му, набръчка ръка. Беше топла.
— Съжалявам, Томасито, но аз съм един безполезен старец. Толкова безполезен, че умирам.
— Не говорете така, Дон Алфонсо. — Той сложи дланта си върху челото му и усети, че гори.
— Смъртта ме вика и никой не може да й каже: „Ела другата седмица, сега имам работа.“
— Да не би миналата нощ да сте сънували Свети Петър или нещо такова? — попита Сали.
— Не е нужно да сънуваш непременно Свети Петър, за да разбереш кога е дошъл краят.
Сали погледна Том.
— Имаш ли представа какво му е?
— Без диагностични тестове, кръвна проба и микроскоп…
Той преглътна и се изправи, борейки се със слабостта, която напираше да го завладее. „Ето, че се случи“, помисли си. Това го разгневи. Не беше честно.
Той тръсна глава да се освободи от безполезните мисли и провери как е Филип. Спеше. И той като Дон Алфонсо имаше висока температура и Том не беше сигурен дали изобщо щеше да се събуди. Върнън запали огън, въпреки увещанията на Дон Алфонсо да не го прави и Сали свари лечебен чай. Цялото му лице се отпусна и сякаш се обърна навътре, кожата му загуби цвят и придоби восъчен оттенък. Дишаше затруднено, но все още бе в съзнание.
— Ще изпия чая ти, Лечителко — каза той, — но дори твоето лекарство няма да ме спаси.
Тя коленичи до него:
— Дон Алфонсо, говорите само за умиране. Не можете ли да говорите за нещо друго?
Той взе ръката й:
— Не, Лечителко, моето време настъпи.
— Не можете да го знаете.
— Моята смърт беше предречена.
— Не искам да слушам повече абсурди. Вие не можете да гледате в бъдещето.
— Когато бях малък, се бях разболял от лоша треска и майка ми ме заведе при една bruja, вещица. Та тя каза, че не ми е дошло още времето, че ще умра далече от дома, сред чужденци, край сини планини. — Той вдигна поглед към Сиера Азул, която се виждаше в пролуката между върховете на дърветата.
— Може да е имала предвид някакви други сини планини.
— Лечителко, тя говореше точно за тези планини, които са сини като самия велик океан.
Сали преглътна една сълза.
— Дон Алфонсо, не говорете глупости.
При тези думи индианецът се усмихна:
— Не е ли прекрасно, когато старец като мен умира, едно красиво момиче да ридае край смъртното му ложе?
— Това не е смъртното ви ложе и аз не плача.
— Не се тревожи, Лечителко. Това не ме изненадва. Тръгнах на това пътешествие, знаейки, че то ще бъде последно. Бях ненужен в Пито Соло. Не исках да умра в колибата си като немощен, изглупял старец. Аз, Дон Алфонсо Босуас, исках да умра като мъж. — Той млъкна, пое си дъх и потрепери. — Само не знаех, че ще умра под изгнил дънер в смърдящата кал и ще ви оставя сами.
— Тогава не умирайте! Ние ви обичаме, Дон Алфонсо. Да я вземат дяволите онази bruja!