Тайният кодекс
- Автор: Престон Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Райкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайният кодекс». Краткое содержание книги:
Отначало тримата му синове — повикани с лично писмо от изчезналия — подозират грабеж, но истината се оказва много по-странна: като последно предизвикателство тираничният и ексцентричен Бродбент-баща изисква от синовете си да открият гроба му някъде по света, и то непременно заедно, превръщайки неприязънта си във взаимопомощ — ако искат да си получат наследството.
Пътешествието започва, но братята се опитват да играят един срещу друг, без да подозират, че съвсем не са единствените, решени да се състезават до смърт за съкровището. Най-ценното в него е древен лечителски кодекс на маите — плячка, пред която животът на братята Бродбент не струва пукната пара. Някой вече е платил милиони, някой е готов на всичко… И убийственото преследване набира страшна скорост.
Той потръпна.
— Щом взе вожда им за заложник, ние продължихме навътре в планината към Белия град.
— Хаузър знае, че става въпрос за Белия град?
— Разбра го от заловените индианци. Но не знае къде в Белия град е гробницата. Както изглежда, само вождът и някои от по-възрастните знаят точното местоположение на татковата гробница.
— Как избяга? — попита Том.
Филип затвори очи.
— Отвличането на вожда на селото подбуди индианците към отмъщение. Те ни нападнаха на път за Белия град. Тогава Хаузър ми свали оковите, за да ги използва за вожда. В кулминацията на нападението аз успях да избягам. Прекарах последните десет дни в ходене — пълзене по-точно — докато стигнах дотук; оцелях като ядях насекоми и гущери. Сурови са много гадни, но се радвах, ако изобщо успеех да ги хвана… Преди три дни дойдох до тази река. Но нямаше начин да я премина. Бях изтощен от глад и вече не можех да вървя. Така че седнах на земята под едно дърво, за да дочакам края си.
— Седял си под това дърво цели три дни?
— Три, четири… само Господ знае колко.
— Господи, Филип, това е ужасно!
— Напротив. Чувството беше освежаващо. Защото вече не ме беше грижа. За нищо. Никога не съм се чувствал толкова свободен през живота си, както докато седях под това дърво. Вярвам, че дори съм бил щастлив за няколко мига.
Огънят догаряше. Том добави няколко цепеници и пламъците оживяха.
— Видя ли Белия град? — попита Върнън.
— Избягах, преди да стигнем до него.
— Какво е разстоянието оттук до Сиера Азул?
— Може би десетина мили до подножието на планината и още десет или двайсет до руините…
Всички мълчаха. Огънят пропука. От някакво далечно дърво печално запя птица. Филип затвори очи и промърмори с натежал от сарказъм глас:
— Скъпи стари татко, що за изтънчено завещание остави ти на обожаваните си синове.
43.
Храмът лежеше погребан сред лианите, централната колонада се състоеше от четвъртити варовикови стълбове, прорязани от зелен мъх, които поддържаха част от каменен таван. Хаузър стоеше отвън, гледаше с любопитство йероглифите, изписани върху стълбовете, странните лица, животни, точки и линии. Това му напомни за Кодекса.
— Останете отвън — каза той на хората си и с няколко удара на ножа разсече плътната завеса от зеленина, за да си проправи път. Беше мрачно. Той освети с фенерчето. Нямаше змии или ягуари, само паяци в ъглите и няколко мишки, които побързаха да се скрият по-надалеч. Беше сухо и защитено — добро място да се установи.
Той влезе по-навътре в храма. Отзад друга редица от каменни стълбове оформяше разрушен вход към мрачен двор. Пристъпи. На земята лежаха няколко прекатурени статуи, дълбоко ерозирали от времето и влагата. Огромни корени на дървета се виеха около камъните като тлъсти анаконди, размествайки стените и таваните, докато самите дървета бяха станали неразделна част от цялата структура. В отсрещния край на двора втори вход извеждаше към малка спалня с издялан от камък мъж, който лежеше по гръб и държеше бокал.
Хаузър се върна при чакащите го войници. Двама от тях държаха помежду си вожда, прегърбен старец, почти гол, като се изключат препаската около бедрата и парчето кожа върху раменете, което бе запасано на кръста. Тялото му бе цялото в бръчки. Хаузър не беше виждал човек, който да изглежда по-стар — макар да знаеше, че вероятно не е на повече от шейсет години. Джунглата състаряваше бързо.
Хаузър направи знак на лейтенанта.
— Ще останем тук. Нека войниците разчистят тази стая за леглото и масата ми. — Той кимна към стареца: — Оковете го в малката стая срещу двора и нека един остане да го пази.
Войниците изблъскаха стария индианец в храма. Хаузър седна на един камък, извади алуминиевото цилиндърче от джоба на ризата си, развинти капачето и извади пура. Все още бе обвита в листо от кедрово дърво. Той помириса листото, смачка го в ръка, помириса го отново, вдъхвайки деликатния аромат и чак след това започна любимия си ритуал на палене на пурата.
Докато пушеше гледаше руините на пирамидата срещу себе си. Тя не приличаше нито на тия в Чичен-Итца, нито на Копанските, но като за маянска пирамида беше впечатляваща. Хаузър беше убеден, че старият Макс се е погребал в гробница, плячкосана навремето от него. Ако беше така, това трябваше да е някоя достатъчно голяма, за да побере всичките му съкровища.
Стълбището, отвеждащо нагоре по пирамидата, беше разцепено от корени на дървета, които бяха повдигнали много от каменните плочи и ги бяха запокитили долу. Най-горе имаше малко помещение, поддържано от четири четириъгълни колони, с четири врати и малък каменен олтар, където маите са принасяли жертвите си. Хаузър вдъхна. Трябва да е било нещо, което си е заслужавало да се види: жрецът, който разцепва жертвата по гръдната кост, разтваря гръдния кош, изтръгва биещото сърце и с триумфален вик го вдига нагоре, докато тялото се търкаля надолу по стълбите, за да бъде насечено от чакащите благородници и превърнато в солено месо.