Децата на Дюна [Children of Dune - bg]

Джесика погледна към Алая, която с жест я подкани да продължи. Светата майка огледа намиращите се в залата и забеляза загриженото внимание по лицата им. Важното значение на битката между майка и дъщеря не бе убягнало от тълпата и сега всички навярно недоумяваха защо аудиенцията продължава. После отново погледът й се върна към ал-Фали.

— Гадеан, какви са тези приказки за малките вестители и липсата на пясъчни червеи?

— Майко на влагата — рече федейкинът, напомняйки нейната стара титла при свободните, — бяхме предупредени за това в Китаб-ал-Ибар(*). Настойчиво те молим. Нека не се забравя, че в деня, когато Муад’Диб умря, Аракис започна да се променя от само себе си! Ние не можем да изоставим пустинята.

— Ха! — възкликна подигравателно Алая. — Суеверната паплач се бои от екологични преобразувания. Те…

— Аз те разбирам, Гадеан — прекъсна я Джесика. — Ако червеите изчезнат, с тях изчезва и подправката. А щом подправката свърши, ще намерим ли друга разменна монета, за да продължим по-нататък?

Звуци на изненада — внезапни ахвания и накъсан, бърз шепот — се разнесоха из Голямата зала. Ехото ги повтори, Алая сви рамене с пренебрежителен жест и натърти:

— Суеверни глупотевини!

Ал-Фали вдигна дясната си ръка и посочи към нея:

— Говоря на Майката на влагата, а не на Безкракия женски призрак на смъртта.

Пръстите на Алая се вкопчиха в страничните облегалки на трона, но тя запази мълчание.

Ал-Фали отново обърна поглед към Джесика и продължи:

— Някога тук имаше само безплодна почва. А сега виреят растения. Те са плъпнали като гадини по рана. Появиха се облаци и дъжд в широкия среден пояс на Дюн! Дъжд, милейди! О, скъпоценна майко на Муад’Диб, за Дюн този дъжд е като съня, който пък е брат на смъртта. Той е смърт за всички нас.

— Правим само това, което ни заръчаха Лайът-Кайнс и Муад’Диб — намеси се пак Алая. — За какво е този безкраен суеверен брътвеж? Ние тачим словата на Лайът-Кайнс, който ни завеща: „Искам да видя цялата планета покрита с мрежа от зелени растения“. Точно така и ще бъде.

— А какво ще кажеш за червеите и подправката? — запита Джесика.

— Винаги ще има част от пустинята — отговори Алая. — Червеите ще оживеят.

Тя лъже — помисли Джесика. — Защо ли го прави?

— Помогни ни, Майко на влагата — умолително рече Ал-Фали.

Изправена внезапно пред двойна вътрешна картина, Джесика усети как собственото й съзнание залита, сподиряно от тласъка на думите на стария наиб. Тя безпогрешно бе доловила присъствието на адаб(*), настойчивия спомен на запаметеното, появил се непризован, от само себе си. Това присъствие внесе неподвижност в нейните възприятия, докато всичко, научено от миналото, наложи своя отпечатък върху съзнанието й. Тя цялата потъна в него, също като риба, хваната в мрежата. Чувстваше неговата настойчивост като най-човешкия момент, всяка малка частица от който напомняше за сътворението. Елементите на заученото от паметта бяха реални, но несъществени в непрестанната си промяна, ала тя знаеше, че това е възможно най-голямата близост, до която би могла някога да достигне, опитвайки се да проумее и почувства мощта на прорицанието, връхлетяло трайно нейния син.