Децата на Дюна [Children of Dune - bg]

— Защо не? — запита Джесика.

Тя се усмихна на трубадура, за да демонстрира своето благоразположение. Беше влязъл в залата, само защото се бе натъкнал на възможността да изживее още едно приключение, още едно пътуване през собствената си вселена. Светата майка долови в себе си изкушението да го включи в своята свита, но реакцията на Алая вещаеше злини за храбрия Мохандис. Имаше достатъчно основания да се предполага, че точно това бяха очаквали от лейди Джесика — да привлече на служба при себе си един храбър трубадур и хубавец така, както бе привлякла смелия Гърни Халик. Най-добре бе да изпрати Мохандис по набелязания от него път, макар и да съжаляваше, че губи наистина достоен човек.

— Да върви при Фарад’н — разпореди се Джесика. — Направете необходимото да получи пари за път. Нека езикът му пусне от кръвчицата на династията Корино, за да видим как ще го преживее.

Алая гледаше намръщено в пода, преди да успее да извика на лицето си една закъсняла усмивка.

— Мъдростта на лейди Джесика взема връх — рече тя, отпращайки с жест Мохандис.

Не стана, както го искаше — заключи наум Джесика, но нещо в поведението на Алая вече подсказваше за следващото по-сериозно изпитание. Напред бе изведен друг тъжител. Светата майка, забелязала реакцията на своята дъщеря, се измъчваше от съмнения. Наученият от близнаците урок сега бе наистина нужен. Макар и ужасяваща като явление, Алая се бе родила с напълно оформено съзнание. Тя познаваше своята майка не по-зле от себе си. Не беше възможно да има погрешна представа за реакциите й в случая с трубадура. Защо инсценира предишния сблъсък? Дали не иска да приспи вниманието ми?

Но времето за размисъл бе изтекло. Вторият молител беше застанал на мястото си под двата еднакви трона, а защитникът му стоеше до него.

Тъжителят бе свободен — възрастен мъж, със следи от пясък по своето лице на човек от пустинята. Не беше висок, но тялото му изглеждаше жилаво, а дългата дишдаша, обичайно носена върху влагосъхраняващия костюм, му придаваше достатъчно внушителен вид. Дрехата бе в хармония с тясното му лице със заострен нос, а гневните му очи сякаш хвърляха сини пламъци. Нямаше влагосъхраняващ костюм и това видимо го притесняваше. Колосалното пространство на залата за аудиенции навярно му напомняше познатите открити места, които ограбваха скъпоценната влага от тялото. Под качулката, която бе леко дръпната назад, се виждаха възлите на типичната за наибите прическа — кефийя.

— Аз съм Гадеан ал-Фали — каза той, като постави крак на стъпалата към троновете, за да подчертае превъзходството си над тълпата. — Бях от смъртоносните командоси на Муад’Диб и съм тук, за да бъде обсъден един въпрос за пустинята.

Алая леко се дръпна назад, с което издаде чувствата си, макар и само за миг. Името на ал-Фали бе отбелязано върху искането за връщане на Джесика в съвета. Въпрос за пустинята! — помисли Джесика. Гадеан ал-Фали бе заговорил, преди да вземе думата неговият застъпник. С тази типична фраза на свободните той привлече вниманието на присъстващите върху нещо, което бе важно за всички на Дюн, и го направи с авторитета на федейкин, жертвал живота си за Пол Муад’Диб. Джесика се съмняваше, че беше казал същото на Джавид или на главния застъпник, когато бе искал тази среща. Съмнението й се потвърди, когато едно длъжностно лице от жреческата институция се втурна от задния край на залата, размахвайки черна кърпа.