Децата на Дюна [Children of Dune - bg]

Но той знаеше колко опасно бе да бъдеш прав в този свят. Сега оцеляването им зависеше от силата, добрата форма и осъзнаването на ограниченията, налагани им от всеки променящ се момент. Най-здравата броня за тях бяха уменията и ходовете на свободните, докато бин-джезъритските познания оставаха в резерва. Сега и двамата се осъзнаваха като бойни ветерани, обучени от династията на атреидите, а издръжливостта и жестокостта на свободните бяха единствената им защита, въпреки че за тази най-важна подробност не загатваха нито детинските им тела, нито официалните дрехи, в които бяха облечени.

Лито докосна с пръсти дръжката на кристалния нож с отровен връх на кръста си. Ганима несъзнателно повтори жеста.

— Ще слизаме ли вече? — попита тя.

В същия миг видяха далече под себе си слабо раздвижване. Голямото разстояние сякаш намаляваше значително скритата в него заплаха. Неподвижността на Ганима моментално привлече вниманието на Лито, още преди сестра му да го предупреди с думи.

— Тигри — каза той.

— Лаза тигри — поправи го тя.

— Те ни виждат — добави.

— По-добре да побързаме — настоя Ганима. — Маула-пистолетът не може да ги спре. Достатъчно добре са обучени.

— Някъде наблизо е застанал човек, който ги направлява — заключи Лито и с големи скокове се заспуска към скалите вляво.

Ганима премълча своето съгласие, за да не хаби излишно силите си. Наблизо наистина трябваше да се е скрил някой. Такива тигри не се пускаха на свобода, преди да настъпи удобният за целта момент.

Животните напредваха бързо в гаснещата светлина, пъргаво скачайки от камък на камък. Явно бяха водени от зрението си, а вече падаше нощта — времето на острия слух. Вик на нощна птица, подобен на гласа на камбана, се понесе от високите зъбери на Служителя, сякаш за да подчертае промяната. Създанията, привикнали към особеностите на мрака, плъпваха из сенките на издълбаните от вятъра пукнатини.

Бягащите близнаци виждаха наближаващите Лаза тигри. Прииждаха, мощни като прилив, и във всяко тяхно движение се долавяше великолепието на златиста увереност в успеха.

Лито почувства, че някога се бе препъвал по тия места в усилията си да се освободи от гнетящата го душевна тежест. Сега бягаше с твърдата убеденост, че двамата с Ганима ще стигнат навреме до тясната вдлъбнатина, но очите му не изпускаха нито за миг очарователната гледка на приближаващите хищници.

Погубени сме, ако някой от нас се спъне — каза си той.

Тази мисъл поохлади неговата убеденост в сигурността и силата на собствените му познания и го накара да ускори своя бяг.