Децата на Дюна [Children of Dune - bg]

Точно пред него се простираше кайсиевата градина; там се трудеха деца, събиращи опадалия плод. Отвъд градината беше канатът. Той и Ганима се измъкнаха от пазачите си и се смесиха внезапно с тълпата идващи работници. За двамата не бе особено трудно да се спуснат предпазливо в един от вентилационните канали, до мястото му на връзка със стъпалата към тайния изход. Сега им оставаше само да се присъединят към децата, да стигнат до каната и да влязат в тунелната галерия. Там можеха да се движат извън обсега на хищните риби, които не позволяваха на пясъчните твари да инцистират течността за напояване. Досега никой от свободните не бе и помислял, че човешко същество ще рискува случайно потапяне във водата.

Той излезе от защитните пасажи. Скалата се разпростря от двете му страни, заемайки хоризонтално положение, сякаш се подчиняваше на неговото движение.

Ганима го следваше отблизо. Двамата носеха малки кошници за плодове, изплетени от нишки на подправката, а във всяка от кошниците се намираше херметично уплътнен пакет с екипировка и принадлежности на свободен, маула-пистолет, кристален нож… и новите дрехи, пратени от Фарад’н.

Ганима последва брат си в градината, където те се смесиха с децата-работници. Маските на влагосъхраняващите костюми скриваха всички лица. Тук бяха просто двама берачи на кайсии, ала тя чувстваше как предприетото отдалечава нейния живот от защитните граници и познатите методи. Колко проста бе тази стъпка — от една опасност в друга!

В техните кошници новите дрехи, пратени от Фарад’н, изразяваха смисъла на вече поставена цел, известна и на двамата. Ганима прибави допълнително ударение върху познатото, като избродира над качулката на ястреба тяхното лично мото на езика чакобза: „Участваме с дела си“.

Наближаваше времето на здрача; отвъд каната, който ограничаваше обработваемата площ на сийча, щеше да припадне такава вечер, че подобна би могла да се срещне на много малко места във вселената. Идваше мигът на меко осветената пустиня с извечната си самота, дълбоко просмукан от усещането, че всяко същество в нея е единствено в някакъв непознат му свят.

— Забелязаха ни — пошепна Ганима, приведена до брат си в общата работа.

— Пазачите ли?

— Не, други.

— Ясно.

— Трябва да побързаме — каза тя.

Лито потвърди думите й с отдалечаването си от скалата към овощната градина. Разсъждаваше с мислите на баща си. В пустинята всичко или се движи, или загива. В далечината на пясъка той виждаше оголеното място на Служителя, напомнящ за необходимостта от движение. Яките скали лежаха неподвижно в своята зорко бдяща загадъчност, макар че всяка година се смаляваха под яростните атаки на носения от ветровете пясък. Един ден и Служителят щеше да стане такъв.