Децата на Дюна [Children of Dune - bg]

Ганима влезе в крачка след него, като се движеше с вече усвоената неритмична тиха стъпка, типична за откритите пясъчни пространства.

Под върха на всяка дюна те се привеждаха ниско и се промъкваха в скритата заветна страна, където почиваха и се оглеждаха назад за преследвачи. Когато стигнаха до първите скали, в пустинята още не се бяха появили такива „опашки“. В сенките на скалите двете фигурки заобиколиха Служителя и се покачиха на перваз с широка панорама към пустинята. В далечината на бледа светваха и угасваха различни цветове. Притъмняващият въздух беше подобен на фин и крехък кристал. Пейзажът пред техния поглед, напротив, бе безкрайно суров — нищо не го спираше, а и нямаше място за двоумене. Нищо не задържаше погледа, опипващ ширналата се пред тях необятност.

Това е хоризонтът на безкрая — помисли Лито.

Приклекналата до брат си Ганима потръпна: Атаката ще започне след малко.

Тя се вслушваше и в най-слабия звук, а цялото й тяло се бе превърнало в едно-единствено сетиво за неотстъпно следене.

Лито също бе нащрек. Едва сега осъзнаваше кулминационната точка на цялото обучение и подготовка, преминали през животите, които споделяше толкова отблизо. В тукашните необятни пустинни пространства човек развиваше безусловна зависимост от своите сетива, от всички свои сетива, научаваше се да им има доверие, а животът се превръщаше в запас от складирани възприятия, всяко от които бе свързано с ежеминутното оцеляване.

В това време Ганима се покатери по скалите и се взря през един прорез обратно към пътя, по който бяха дошли.

Сега сигурността на сийча изглеждаше отдалечена на огромно разстояние от онази камара скали, изскочили в кафявопурпурната далечина с очертанията си, които се губеха в праха там, където последната слънчева светлина хвърляше сребристи ивици. Все още не се виждаше никакъв преследвач. Тя се обърна към Лито.

— Животното ще бъде хищник — каза той. — Това сочи пресмятането от трето ниво.

— Струва ми се, че си прекратил твърде рано своите пресмятания. Животното няма да е само. Династията Корино вече знае, че не се залага само на една карта.

Лито кимна утвърдително.

Умът му внезапно натежа от множество памети, дарени му от разликата с останалите хора — всички тези животи, включително и неговият собствен преди раждането. Чувстваше се преситен от толкова много живот в себе си и искаше да избяга от огромното си съзнание. Подобен вътрешен свят напомняше много силен звяр, който би могъл да го унищожи.

Обхванат от безпокойство, той се покачи до прореза, използван от Ганима, и погледна към скалите на сийча. Също там, под тези скали, се виждаше как канатът сякаш изтегля линията между битието и смъртта. В края на оазиса имаше камилски пелин, луковина, пустинна переста трева и дива люцерна. В последния светлик Лито успя да забележи черните движещи се петна на птици, които кълвяха, подскачайки в дивата люцерна. В далечината пискюлите на тревата, също като царевична свила, се раздипляха от вятъра, а носените от него тъмни сенки се втурваха в овощната градина. Тяхното движение привлече вниманието му, защото разбра, че сенките крият в своята флуидна форма друга, по-голяма промяна, дала своя откуп на преминаващите по небето дъги от сребрист прах.