Мината на цар Соломон
- Автор: Дю Брюл Джек
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Мината на цар Соломон». Краткое содержание книги:
Филип Мърсьр е надарен с необикновен талант като геолог и с интелект, равен на съобразителността и смелостта му. Той бързо се превръща в легенда.
Сред силните на деня най-малко две групировки се нуждаят от помощта му. Когато едната отвлича и държи като заложник най-стария му приятел, Мърсър е принуден да изпълни исканията на похитителите. Не е ясно на кого служат, но жестокостта им е безспорна.
В безмилостен и враждебен свят, разтърсван от насилие, Мърсър бърза да намери съкровището, единственото нещо, което ще спаси приятеля му. Но местонахождението му е загадка. Той е възпиран от брутални конкуриращи се сили и неочаквано научава, че залогът е много по-висок…
Осъзна, че е стигнал до върха на възвишението, когато престана да чува тракането на камъчетата по металната миньорска каска. Преодоля останалите петнайсет сантиметра, претърколи се на пода на горната хоризонтална галерия и легна там, като дишаше учестено, притиснал лице до студения камък. От раните на гърба и охлузванията на ръцете му капеше кръв.
Изминаха пет минути, преди отново да е в състояние да се движи. Мърсър се изправи, като трепереше, изтупа дрехите си и запали фенерчето. Без да обръща внимание на тунела вляво, той тръгна надясно, защото знаеше, че това е главната артерия, съдейки по размерите. След двеста метра Мърсър видя светлина и погледна светещия циферблат на часовника си. Още не беше обяд, но имаше чувството, че е бил в мината цял ден, дори повече.
Въжето висеше далеч от обсега му и той трябваше да използва колана си, за да го придърпа към себе си. В сумрака долу Мърсър видя изоставените съоръжения, които едва не го бяха заклещили завинаги. Той дръпна рязко въжето и Гиби незабавно започна да го изтегля. Едва когато стъпи на твърда почва, Мърсър извади от джоба си сигнална ракета и я изстреля. Това беше знак за Гиби да включи двигателя на тойотата и да я отдалечи от сондажната кула. Седалката от въжета се издигна като безшумен асансьор.
Слънцето беше благословено облекчение след часовепрекарани в мрака, и ако очите на Мърсър не притежаваха котешка бързина да се приспособяват, ярката светлина щеше да го заслепи. Той се облегна на сондажната кула, докато Гиби се приближаваше към него. Чустваше изтощение, което нямаше нищо общо със сутрешната му работа. Еритреецът предвидливо бе донесъл последната бира и му я даде. Мърсър изпи на няколко глътки топлата газирана течност.
— Какво стана, ефенди? — Младежът не можеше да прикрие вълнението си. — Покажи ми още един от скъпоценните камъни, които ще направят богат народа ми.
Мърсър го погледна, присвивайки очи на ослепителното слънце, извади малка, безформена бучка от джоба си, хвърли я на нетърпеливия еритреец и наведе глава.
Гиби дълго гледа парчето метал. Изражението му беше озадачено.
— Това не е богатство, а олово от куршум, изстрелян в главата на човек на дъното на тази мина, също като останалите четиристотин мъже, които са работили с него — каза Мърсър.
Бе намерил трупа, прегърбен над контролните уреди на скрепера в дъното на най-долната галерия. Човекът беше убит като всички други, екзекутиран не само за да запази в тайна местонахождението на мината, но и за да скрие факта, че целият проект е бил неуспешен. Те не бяха намерили заветната синкава почва — кимберлита, който съдържаше диаманти. Години наред бяха копали тунели, поливайки ги с кръвта и потта си, но не бяха открили нищо. А наградата им беше куршум в главата.
Въпреки всичко Мърсър беше убеден, че някъде наоколо има диаманти. И ако разполагаше с две години, няколко хиляди души и неколкостотин милиона долара, Щеше да ги намери и извади. Но в момента нямаше нищо и не можеше да спаси Хари. Похитителите бяха казали, че искат Мърсър да намери мината. Той го бе направил, но знаеше, че няма да повярват на истината. Те искаха диаманти, а не огромна дупка в земята, и колкото и убийства да извършеха, Мърсър не можеше да стори нищо, да изпълни желанието им.
— Мамка му — измърмори той. По лицето му започна ха да се стичат сълзи на отчаяние, тъга и болка.
ГРАНИЦАТА МЕЖДУ ЕРИТРЕЯ И СУДАН
Два неравни чакълени пътя пресичаха уединената граница. И двата минаваха през дълбока клисура с разнебитени дървени мостове, направени преди десетилетия. На около четирийсет километра имаше лагери за бежанци, Десетки хиляди нещастни хора се свиваха в палатки, които почти не предлагаха защита от вятъра и безмилостното слънце. В палатковите градове живееха еритрейци, които не можеха да се върнат в родината си. След разрастването на суданската гражданска война суданците също потърсиха убежище там, надявайки се на по-добър живот в Еритрея. Отчаянието им беше толкова голямо, че виждаха обеднялата си съседка като обетована земя.
Лагерите бяха разположени близо до границата и бяха лесно достъпни, затова бяха в много по-добро състояние от резерватите във вътрешността на Судан. Камионите на ООН и ЕО често караха храна, лекарства и дрехи, като минаваха през Еритрея.
На дъното на клисурата течеше поток и девойките от лагерите от двете страни непрекъснато ходеха там, носейки тежки съдове с вода на главите си. Местата за пране и тоалетните се намираха малко по-нататък, но докато стигнеше до другия лагер, потокът вече бе замърсен от съседите. В лагерите върлуваха болести като дизентерия и всякакви бактериални инфекции.