Сребърният ангел
- Автор: Линдзи Джоана
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сребърният ангел». Краткое содержание книги:
Но после тя се запознава с един тайнствен мъж, който отново събужда в израненото й сърце нежна страст…
Разбираемо беше, че младата жена не прояви особена симпатия към съпругите, когато я удостоиха с посещението си. Още първия път не хареса Нура, а при втората им среща чернокосата разкри истинското си лице. Надменността й беше нищо в сравнение със суетността и властолюбието й. Може би имаше сериозни основания да се държи така, защото Адама твърдеше, че единствено Нура не била робиня, а дошла в харема след договор за женитба като дъщеря на някакъв пустинен шейх. Но дори това не беше извинение за толкова арогантност и пренебрежителни забележки. Никой в харема не оставаше пощаден от злобата й.
Другите две съпруги бяха съвършено различни. Човек не можеше да не обикне жена като Шейла. Първата кадъна подари на Шантел колибри и веднага доказа любезността и великодушието си. Шантел не откри дори една-единствена причина, поради която би могла да намрази тази жена — може би само това, че Джамил я обичаше. Но този аргумент беше ужасно нелогичен, пък и не й се искаше да навлиза по-дълбоко в тази тема.
Днес от сутринта я мъчеше някакво особено предчувствие, което се засили още повече при подготовката за шестото поред отвеждане при Джамил. Шантел приписваше натегнатата атмосфера на нервите си, защото много добре знаеше, че времето й изтича. Дори не посмя да помисли, че може би се радва на предстоящата вечер.
Облякоха я в нежнорозови одежди от муселин, които приглушаваха цвета на очите и подхождаха чудесно на платиненорусите коси. Адама ги беше разпуснала по раменете и беше привързала само предните кичури. Шантел вече имаше свои обици, две гривни, игли за коса, както и разкошен пръстен с аметист, който допълваше колието. Джамил продължаваше да й изпраща подаръци, въпреки че не беше ги заслужила.
— Тази вечер ще му секне дъхът, като ви види, лала. — увери я щастливо Адама.
— Вярваш ли, че ще се задуши? — попита с надежда Шантел.
Адама весело се ухили. Вече не обръщаше внимание на презрителните забележки на господарката си, защото виждаше, че тя ги произнася повече по навик, отколкото от сърце. Само преди седмица Шантел би възприела смъртта на Джамил като избавление и не би тъгувала нито секунда. Днес все още се молеше да намери някакъв изход, но не можеше да си представи, че би се радвала на смъртта му.
Кадар всяка вечер я отвеждаше при владетеля и я чакаше да излезе. Младият негър се беше превърнал в нейна сянка, придружаваше я на всяка крачка, охраняваше вратата на жилището, а нощем спеше до Адама в съседната стая. Кадар й беше предан до смърт, но Шантел не смееше да го постави на изпитание. Ако измисли начин да избяга, ще й трябва помощ и тогава единствената й надежда ще бъде Кадар. Ала все още беше твърде рано да му се довери напълно.
Тази вечер Джамил я очакваше пред вратата на градината. Обикновено я посрещаше в спалнята с плашещото очите й легло. Но в помещението бяха разпръснати и многобройни възглавници, които образуваха удобни кътчета край залените от лунната светлина прозорци. Обикновено светеха безброй свещи, но в течение на вечерта светлината отслабваше, сякаш невидими слуги изгасваха свещ след свещ. Ала Шантел не забелязваше нищо. Вниманието й беше приковано в Джамил и дори покрай тях да преминеше в боен ред цяла армия, тя нямаше да я чуе.
Днес Джамил беше облечен в туника с цвят на старо злато от тежък венециански брокат, която прилепваше плътно по раменете и гърдите му. Типичните широки шалвари бяха изработени от бяла персийска коприна и бяха напъхани във високи ботуши с напълно европейски вид. Широк златен пояс пристягаше кръста му. В него беше затъкната кама, която изглеждаше заплашителна с блестящата си простота Единствените скъпоценности, които носеше, бяха пръстените му — един голям кехлибар и смарагда, който беше винаги на пръста му. Както обикновено беше свалил тюрбана си. След първата им среща Шантел никога не го беше виждала с тюрбан. А й се искаше да го носи, защото с гладко избръснатото си лице и с гъстата черна коса, разделена на път по средата и падаща меко по раменете му, той съвсем не приличаше на ориенталец. Наблюдавайки го, тя винаги мислеше колко добре би изглеждал и в най-изискания английски салон.
Представяше си го в добре ушито сако, тесни бричове до коленете и сребърна вратовръзка и пулсът й се ускоряваше при представата за съвършената му елегантност. Но, по дяволите — дори и в тази носия мъжът изглеждаше чудесно!
Тя беше отстъпила пред настояванията му и вече не коленичеше на пода, когато влизаше. Но никога не пристъпваше сама вътре, а оставаше край вратата, докато той я повика. Тази вечер беше необичайно мълчалив. Само я гледаше с омайващите смарагдовозелени очи, изчаквайки четецът в ъгъла да завърши сурата от Корана.