Нарцис и Голдмунд

В един манастир той видя рисувана наскоро картина, която не можеше да не наблюдава дълго. Това беше мъртвешки танц, изобразен на една стена, там бледата костелива смърт с танц измъкваше хората от живота — царя, епископа, абата, графа, рицаря, лекаря, селянина, наемния войник; тя вземаше със себе си всички и едновременно музиканти скелети свиреха на кухи кости. Любопитните очи на Голдмунд дълбоко поглъщаха изображението. Тук един непознат колега бе извлякъл поука от това, което той бе видял от черната смърт, и горчивата проповед, че хората са обречени да умрат, пронизително нахлуваше в ушите. Картината беше хубава, представляваше една добра проповед, непознатият колега съвсем нелошо бе наблюдавал и нарисувал видяното, от неговата стихийна картина то звучеше като потракване на кости, костеливо и ужасно при този страшен образ. Въпреки всичко картината не изобразяваше това, което той самият, Голдмунд, бе видял и преживял. Тук беше представена обречеността на смърт, строгата и неумолимата. Голдмунд обаче би желал друг образ, за него дивата песен на смъртта звучеше съвсем различно, не костеливо и строго, а сладостно и изкусително, примамващо към роден дом, майчински. Там, където смъртта посягаше с ръка към живота, не звучеше само така остро и войнствено, звучеше още дълбоко и любвеобилно, есенно и сито и в близост с гибелта пламъчето на живота светеше по-ярко и по-интимно. Нека за други смъртта да е воин, съдия или палач, да е строг баща, за него смъртта бе майка и любима, нейният повик бе любовен зов, докосването й — любовен трепет. След като дълго бе съзерцавал нарисувания мъртвешки танц, а после продължи да върви, Голдмунд с нова сила се почувства привлечен от своя майстор и от творчеството. Но навред имаше престои, нови картини и преживявания, с потръпващи ноздри той вдишваше с въздуха лъха на смъртта, навред съчувствие или любопитство изискваше от него един час, един ден. В течение на три дни той бе с едно малко хленчещо селско момче и часове наред го носеше на гърба си, примряло от глад дребосъче на пет или шест години, което му струваше много грижи и от което само с мъка би могъл да се откъсне. Най-после една въглищарка, чийто мъж бе починал, му взе момчето — искаше да има жива душа край себе си. Дни наред го придружаваше някакво бездомно псе, ядеше от ръката му, топлеше го по време на сън, но една сутрин и то отново бе изчезнало. Стана му мъчно, беше свикнал да говори с кучето. Голдмунд отправяше към животното половинчасови дълбокомислени речи за лошотата на хората, за съществуването на Бога, за изкуството, за гърдите и бедрата на невръстната рицарска дъщеря на име Юлия, която нявга в младостта си бе познавал. Защото естествено и Голдмунд в пътешествието си по време на този мор се беше мъничко побъркал; всички хора в края, където вилнееше чумата, бяха леко умопомрачени, а мнозина и съвсем. Навярно почти обезумяла беше и младата еврейка Ребека — красива, мургава девойка с горящи очи, с която той се забави два дни.