Тайнственият остров
- Автор: Верн Жюль Габриэль
- Серия: voyages extraordinaires #13
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Петров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайнственият остров». Краткое содержание книги:
За щастие „Тайнственият остров“ е и още нещо, несрещано твърде често в литературата с напрегнат, приключенски сюжет — това е книга, която облагородява. А чудесната вяра във възможностите на човека, просветеният хуманизъм на героите и неповторимата атмосфера на „Острова“ я обричат на незабравимост.
„Тайнственият остров“ е уникална, защото е едновременно много неща: и приключенска литература, и утопия, и робинзониада, и научно-техническа фантастика, и химн на човешкия труд и творчески възможности, дори истински „екшън“ на моменти или пък криминална литература с интелектуални загадки „а ла Агата Кристи“; понякога се превръща дори в морско-пиратски роман, а през цялото време е и нещо много рядко — чаровен модел на цялата еволюция на човека, от каменните оръдия, първия огън и първите опитомени животни и растения, до телеграфа и Библията. Само че еволюция не за 2 милиона години, а събрана само в две-три.
Може би някои от „по-техническите“ романи на Верн, като „Пътуване до Луната“ или „Капитан Немо“, да имат доста остарели елементи. Не и „Тайнственият остров“. Това е книгата, с която Жул Верн пресече целия XX век и уверено навлиза в XXI. Прочетете я сега. И отново я прочетете след 20 години — да кажем, в 2013-та — може би заедно с вашия син или внук. И ще се убедите, че е така.
Ако не сте съгласни — пишете ни да ви я сменим.
Библиотека СВЕТОВНА ФАНТАСТИКА тогава ще ви предлага вече най-доброто от двадесет и първото столетие.
За да излязат от залив Обединение, трябваше да тръгнат с попътен вятър и установиха, че при тоя ход корабът развива задоволителна скорост.
След като заобиколиха нос Останка и нос Лапа, Пенкроф трябваше да плава срещу вятъра, и след като лавира на няколко пъти, установи, че „Бонадвенчър“ можеше да взима към пет румба от вятъра, почти без да се отклонява. Той лягаше много добре на друг галс при противен вятър, „рязко“, както казват моряците, и печелеше при тая маневра.
Пенкроф навлезе в открито море на три-четири мили от брега, на траверс срещу Порт Балон. Островът се появи цял-целеничък пред тях, съвсем друг наглед, с разнообразния изглед на крайбрежието си от нос Лапа до нос Влечуго, отпред горите, където иглолистните още се открояваха сред младата зеленина на едва напъпилите други дървета, а над тях се издигаше планината Франклин — върхът й, покрит със сняг, се белееше.
— Колко е хубаво! — възхити се Хърбърт.
— Да, нашият остров е хубав и добър — отвърна Пенкроф. — Обичам го, както обичам клетата си майка. Той ни прие бедни и лишени от всичко, а какво липсва сега на неговите пет деца, които му се изтърсиха от небето?
— Нищо, капитане! — отвърна Наб. — Нищо!
— Е, господин Сайръс — попита го Пенкроф, — какво ще кажете за нашия кораб?
— Изглежда добър — отвърна инженерът.
— Добър я! И как мислите, сега ще можем ли да предприемем някое по-дълго пътешествие?
— Приятелю — отвърна Сайръс Смит, — мисля, че в краен случай не бива да се колебаем и ще се доверим на „Бонадвенчър“ и за по-дълъг път. Но вие знаете, че ще ми бъде мъчно, ако заминете за остров Табор така, без причина.
— Хората обичат да познават съседите си — отвърна Пенкроф, който продължаваше да упорства. — Остров Табор е наш съсед, и то единственият ни съсед! Учтивостта изисква поне да го посетим!
— Възможно е, Пенкроф, но ви повтарям, че се излагаме на опасност без нужда.
Упоритият моряк не възрази нищо и прекрати разговора с твърдото намерение да го подеме пак. Но той и не подозираше, че случаят щеше да му помогне и да превърне в човеколюбива постъпка обикновената прищявка, върху която все пак можеше да се спори.
И наистина, след като поплава в открито море, „Бонадвенчър“ приближи към брега и се отправи към Порт Балон.
Бяха само на половин миля от брега и трябваше да лавират, за да излязат срещу вятъра. „Бонадвенчър“ плаваше много бавно, защото вятърът, задържан донякъде от високия бряг, едва издуваше платната, а и морето беше гладко като огледало и някой своеволен лъх едва набръчкваше от време на време повърхнината му.
Хърбърт стоеше на носа, за да сочи фарватера, и изведнъж извика:
— Дръж към вятъра, Пенкроф, към вятъра!
— Какво има? — попита морякът и стана. — Скала ли?
— Не… чакай — каза Хърбърт, — не виждам добре… дай още малко… добре… още малко…
При тия думи Хърбърт легна на борда, потопи бързо ръка във водата, стана и каза:
— Бутилка!
Той държеше в ръката си запушена бутилка, която беше уловил на няколко кабелта от брега.
Сайръс Смит взе бутилката. Без да промълви нито дума, той я отпуши и извади от нея влажна хартия, на която пишеше:
Корабокрушенец… Остров Табор: 153° зап. дълж. — 37° 11’ южна шир.
Глава XIII
— Корабокрушенец ли! — ревна Пенкроф. — Изоставен на някакви си стотина мили от нас, на остров Табор! Ах, господин Сайръс, сега вече няма да се противите и ще ми позволите да отплавам!
— Да, Пенкроф — отвърна Сайръс Смит, — и ще отплаваме колкото се може по-скоро.
— Още утре ли?
— Още утре.
Инженерът държеше в ръка хартията, която беше измъкнал от бутилката. Той я разглежда известно време, после каза:
— От тая бележка и от начина, по който е написана, можем да дойдем до следните заключения: първо, корабокрушенецът на остров Табор е човек с доста обширни познания по мореплаването, щом като дава дължината и ширината на острова точно както ние ги намерихме, без никаква разлика дори в минутите, и второ, той е англичанин или американец, тъй като бележката е написана на английски.
— Напълно правилно — отвърна Джедеон Спилет — и тоя корабокрушенец ни обяснява как е попаднал сандъкът на острова ни. Имало е корабокрушение, щом като има корабокрушенец. Който и да е той, щастие за него е, че на Пенкроф му хрумна да направи кораб и да го опита тъкмо днес, тъй като утре бутилката можеше да се разбие в скалите.