Съкровищата на Дяволската планина
- Автор: Христофоров Любен
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Съкровищата на Дяволската планина». Краткое содержание книги:
Първи тръгват женските и по пътечката, където са минали, те оставят капки от своя полов еликсир, по който се отправят мъжките.
Минават много часове на взаимно търсене между големия избор на змии; мъжките се лутат, замаени от еликсира, докато се срещнат с предопределената си другарка. Обхваща ги смелост и слепота, докато стигнат храстите. Женската бяга и търси скрито място, мъжкият я следва, докато и двете се увият с опашките си. Числеността на змиите надминаваше възможностите на нашите ръце. Разярени от това, че им попречихме, десетки змии се хвърлиха върху камиона.
Мартин Ларсензвей се промъкна през прозорчето на лабораторията и седна на волана. Топлината на мотора не им беше позволила да се уплетат около него. Мартин натисна педала на електромотора и машината забръмча. Целият камион се затресе. Моторът работеше с пълна мощност. От сътресението всички змии изпадаха от камиона, другите се разбягаха. Така завърши и тоя ужас: със смъртта на десетина отровни змии.
В здравите ръце на Мартин Ларсензвей кормилото се подчиняваше, камионът прегази храстите и спря на един километър от змийския парламент. Реката Карони се чуваше, че тече на североизток. Дочухме течението на Карони, но самата река не се виждаше от храстите. По наклонения бряг растяха широколистни палми и тънки мангови дървета. Тук започваше джунглата Парагуа. На запад се разстилаше пясъкът с кактусите и безводието. Пред нас, интересна и многообразна със своята типичност, започваше вълнообразна повърхност, върху която природата в продължение на хилядолетия бе събрала всички дървета и храсти, които никъде другаде не биха вирели така буйно и волно, както тук.
Склонността на тая растителност да се развива само в тиня и застояла вода и да се преплита в непробиваема еластична стена от клони ни принуди да потърсим място, където да вмъкнем нашия камион.
Засилването на вятъра ни застави да спрем в един заслон и да дочакаме бързото спускане на нощта. Намирахме се на около 400 километра права линия северно от екватора. Късно цъфналите кактуси не даваха настроение. Прекарахме камиона до едно платаново дърво и там, между увисналите лиани, се настанихме за нощуване. На двеста метра започваха вълнообразните снишавания на джунглата Парагуа.
Участъкът пред нея представляваше границата между пустоша с кактусите и издутите ребра на разрушена на повърхността антиклинала, оста на която имаше посока северозапад-югоизток, почти паралелно на Сиера де Ророима, или както досега я описвахме като Дяволската планина. Гънките на пясъка от пустоша опираха до тия ребра и образуваха малки възвишения. Около платановото дърво, което беше малко наклонено към джунглата, почвата като остров се издигаше над пясъка и се сливаше с червената варовита тиня на джунглата Парагуа. Неправилни фигури от подобни острови от твърда почва имаше по цялото протежение на запад. Точно между тия острови от здрава почва бликаше вода, която се стичаше към джунглата. Понеже нищо не знаехме за странностите на тая джунгла и къде са нейните естествени проходи, решихме да ги проучим на другия ден.
Цели осемнадесет дни, пълни с неизвестности, се борихме с непристъпната джунгла Парагуа. Недоспали, изподраскани, гладни и жадуващи, имахме само едно желание: да се измъкнем от вековния сън на джунглата. Изсичахме нейната растителност, за да правим място за всяка крачка. Клоните и увисналите лиани разкървавиха ръцете и лицата ни. За да освободим камиона от калта, трябваше да поставяме дебелите талпи и с въжения крик да изваждаме колелетата от затъването.
Туктаме милувките на слънцето ни ободряваха, но не ни помагаха да се ориентираме къде се намираме. Мистериозното сплитане на тропическата джунгла на десетки километри ни правеше пленници, а страхът от нападението на ягуарите и змиите ни караше да се гърчим с изцъклени от ужас очи.
Понякога излизахме на открито, където можеше да се диша свободно, да се вижда как трепти въздухът от горещината. Тогава надвивахме отчаянието и търсехме да задоволим глада и жаждата. Настъпваше между нас тишина, която поглъщаше току-що изживените мъки и превръщаше в далечен спомен многодневните сражения с отвратителните лиани и кал на джунглата Парагуа. Невъзмутими, тия лиани изхабяваха мачетите ни. Често полумъртви се скриваме в камиона и се чувствувахме загубени. Всичко около нас беше неумолимо и неуловимо. Мизерната светлина, която се промъкваше, засилваше тревогата на размътения от отчаянието ни мозък.