Мисия невероятна (Неразказаната история на американския подводен шпионаж)
- Автор: Сонтаг Шери, Дрю Кристофър
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Градинаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мисия невероятна (Неразказаната история на американския подводен шпионаж)». Краткое содержание книги:
След около шест месеца командирите на Багдасарян решили да снемат мъмренето. По някаква случайност то не било заличено от партийните документи дълги години и след време той вече искал да запази това своеобразно петно върху репутацията си.
Причината:
— Трудно е да намериш комунист, в чиято служебна характеристика да е записано „Строго мъмрене от партията за сблъсък с американска ядрена подводница“.
По време на разговора Багдасарян се питаше на глас дали не би могъл да се срещне с командира Балдерстън, за да „пийнат и да помислят как да избягват подобни сблъсъци в бъдеще“. Като чу, че Балдерстън е починал, съветският командир изглеждаше опечален.
— Жалко за капитана — каза. — За него този инцидент май не е отминал леко.
8. О, БОЖЕ, ОХОТСКО МОРЕ!
Часът беше 3,00 и Пентагонът изглеждаше почти тих. Официално Вашингтон щеше да закипи едва след няколко часа, когато слънцето напече асфалта, обикалящ като средновековен ров тринадесетте хектара площ, заемана от постройката.
Джеймс Брадли седеше зад този ров, дълбоко в дългите коридори с кремав цвят на четвъртия етаж на крило Е в Пентагона, съвсем сам зад три заключени врати в приличащия на апартамент кабинет. Наближаваше краят на 1970 г, четвъртата за него като директор по подводните бойни действия във Военноморското разузнаване, и именно в тези ранни часове на утрото можеше да мечтае най-добре, потънал в тишината на офиса и в далечния океан навън.
Занимаваха го идеи, граничещи с фантастиката, планове за нова мисия на „Халибът“, която да разтърси разузнавателната общност по-силно дори и от снимките на съветската подводница „Голф“, която така силно възбуди въображението на президента Никсън и за нещастие на ВМС и ЦРУ.
Брадли искаше да изпрати „Халибът“ в сърцето на морето, което Съветският съюз смяташе за неприкосновено свое, за да търси плячка — жива, още дишаща, каквато американското разузнаване не беше опитвало да хване досега. Затваряйки очи за момент, почти виждаше целта си. Тя представляваше телефонен кабел, сноп жици, не по-дебел от петнадесет сантиметра.
Но пък какъв сноп жици! Брадли си представяше как този кабел тръгва от базата за ракетни подводници на Съветския съюз до Петропавловск, преминава по дъното на Охотско море и след това се свързва с дълги кабели, които водят към щаба на Тихоокеанския флот във Владивосток, а оттам и до Москва. Ако снабдената с камера риба на „Халибът“ откриеше този кабел, ако екипажът й може да се свърже към него, то тогава Съединените щати щяха да проникнат в светая светих на съветските тайни. Тук можеха да подслушват плановете и опасенията на съветските ръководители и да получават данни, каквито не можеше да осигури никой шпионин или дори най-новите разузнавателни спътници, прелитащи високо над Кремъл.
Брадли почти чуваше течащите по линията думи, освободените от пропагандни измишльотини технически анализи за възможностите и слабостите на съветските подводници, тактически планове за патрулирането им край американските брегове, информация, която би улеснила следенето им. Ако се окажеше прав, може би американците дори щяха да се докопат и до оценките на самите руснаци за изпитателните полети на междуконтинентални балистични ракети и морско-базирани ракети на полуостров Камчатка и в Северния Тихи океан. Този кабел би могъл да отвори вратичката към замислите на самите съветски командващи.
Разбира се, руснаците вероятно щяха да гледат на влизането на „Халибът“ в Охотско море като на пиратски акт. Ако я открият, може да опитат да се качат на борда или да я унищожат и да предизвикат международен инцидент, който да прекрати деликатния танц за намаляването на напрежението.
Имаше и друг проблем, и то голям. Брадли нямаше доказателство, че кабелът изобщо съществува. А дори и да съществуваше, нямаше начин да се разбере къде точно лежи под заемащото 1582,5 квадратни километра Охотско море. Самият Брадли виждаше в какво смешно положение се намира. Как да представи тази идея пред Белия дом, военните, разузнаването и Държавния департамент, които би трябвало да дадат одобрение за такава опасна операция? Как да признае, че иска да изпрати „Халибът“ да търси нещо, за чието съществуване има само смътно предчувствие?
И все пак според него това си беше доста добро предчувствие. След всичките години наблюдение над руснаците се знаеше, че служителите от руското разузнаване настояваха за постоянни доклади от хората на терена и кодираха най-грижливо повечето от изпращаните по ефира комуникационни сигнали, за да попречат на прехващането им. Ако интуицията на Брадли не го лъжеше, съветските адмирали и генерали щяха да бъдат прекалено високомерни и нетърпеливи, за да чакат безбройните дешифровчици, и без това претоварени от огромното количество работа. Висшите съветски офицери биха искали, биха настоявали за метод за незабавна и проста комуникация, а единственият прост и надежден начин за разговори беше по свързана с кабели телефонна система.