Мисия невероятна (Неразказаната история на американския подводен шпионаж)
- Автор: Сонтаг Шери, Дрю Кристофър
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Градинаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мисия невероятна (Неразказаната история на американския подводен шпионаж)». Краткое содержание книги:
Пристигането на „Таутог“ в Пърл Харбър е записано късно вечерта на 1 юли. Вкарана е в сух док и върху стабилизатора е метнато огромно платнище. Никой неупълномощен не можеше да види повредата, дори екипажът. Хората трябваше да останат на борда още двадесет и четири часа, докато повредата бъде добре прикрита и подпишат официални клетви за пазене на тайна. Един от хората се опитал да запази парче от трюма на руската подводница „Ехо“ за сувенир, криейки го в шкаф на борда, зад някакви почистващи течности и алкохол. Няколко месеца по-късно го открили и служителите от сигурността настояли да предаде парчето.
Контраадмирал Уолтър Смол, командващ подводните сили в Тихия океан, посрещна „Таутог“ на кея и бе сред първите, научили подробностите. Информираха и адмирал Мурър, когото току-що бяха произвели от командващ военноморските операции в председател на Съвместното командване. Или Мурър, или някой от висшите служители от разузнаването от Пентагона занесе лошата новина на Мелвин Леърд, секретар по въпросите на отбраната при Никсън. Докладите бяха представени устно. Никой не искаше да оставя следи на документ.
Леърд информирал Никсън, като му обяснил за сблъсъка и за вероятността съветската подводница да е потънала. Леърд си спомня, че Никсън не реагирал.
Ясно беше, че Съединените щати няма да кажат на Съветския съюз за необозначения подводен гроб, за който официалните лица смятаха, че е само на петдесет мили от бреговете на полуостров Камчатка. Предвид секретността около всички подводни операции Белият дом нямаше да обяви, че две ядрени подводници, и двете с ядрени оръжия, са имали бурна, може би фатална среща. А и руснаците претърпяваха толкова много аварии в открито море, та Никсън и съветниците му решиха, че ще хвърлят вината и за тази загубена подводница върху скапаната си технология.
Свикаха следствена комисия, макар почти всички да бяха сигурни, че съветската подводница е загубена. Смол, Мурър и Леърд твърдят, че си спомнят да им е казано, че „Ехо“-то е потънала. Други бивши офицери от ВМС, включително чулите лентите от хидролокаторите, смятат, че това заключение се основава в значителна степен на записаните ужасяващи звуци. Но според официалните лица без по-конкретни сведения не би могло в официалните регистри на ВМС да се запише, че има потънала съветска подводница.
Не много след инцидента Джеймс Брадли изтичал до Пърл Харбър, за да опита да определи причината. Според всички преценки командирът на „Ехо“-то просто е направил внезапна маневра, довела до нещастието. Това пък от своя страна пораждаше друг въпрос. Брадли разбираше, че американските капитани ще трябва да променят тактиката си. В момента имаше прекалено голяма опасност две подводници да се блъснат челно с голяма скорост. В такъв случай и двете биха загинали.
Ето защо Брадли написа нови правила за обучение, като с едното институционализира един любим метод в стил Мак Белия: подводниците да следят врага малко вдясно или вляво от него. Така американците щяха да имат повече място за маневри и пак ще могат да се крият в шумовата следа на преследваната подводница. Имаше обаче и друго правило, напълно в разрез със стила на Белия: сега подводниците щяха да опитват да следят от по-безопасно разстояние.
Брадли не винеше Балдерстън за инцидента, а той, тъй като беше време да напусне „Таутог“, стана командир на дивизион от четири подводници, включващ и нея. Балдерстън запази правото да достигне до чин адмирал. Но това никога не се случи. Пенсионира се след седем години и стана баптистки свещеник. С отслабено здраве от детския паралич, той почина през 1984 г. Никога не каза на жена си и на децата си за сблъсъка.
Мълчанието на Балдерстън беше нещо типично. Заклети да пазят тайна, подводничарите не можеха да търсят онова успокоение, което повечето мъже получават от съпругите си и децата си, когато нещо се обърка в работата.
— Нямаше право да разказва — обяснява Айрин Л. Балдерстън, — а и аз никога не бих си позволила да го разпитвам или да измъквам каквото и да е от него.
Изглежда, единствените разговори за този инцидент протичаха сред екипажа на „Таутог“, който предаваше историята на новите членове при постъпването на борда. Нашепваха си за онова, което е смачкало огънатия им стабилизатор, и хидроакустиците си предаваха скрито нелегално копие на записа — лентите от хидролокатора при сблъсъка. Извън подводницата тези записи се пускаха в школите за хидроакустици като анонимен пример за потъваща съветска подводница. След това две десетилетия по-късно въпросът за съдбата на руската подводница изненадващо изскочи на преден план.