Лунните градини
- Автор: Ериксън Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
За сержант Уискиджак и неговия отряд Мостоваци, както и за Татърсейл, оцелялата магьосница на Втори легион, краят на обсадата на Пейл би трябвало да е време на траур за многото мъртви. Но Даруджистан, последният от Свободните градове на Дженабакъз, все още се държи, а тъкмо към тази древна цитадела е насочила Ласийн хищния си поглед.
Ала изглежда, че империята не е сама в тази величава игра. Сбират се зли, обвързани със сянката сили и самите богове се подготвят да вземат участие…
Замислено и написано в панорамни мащаби, „Лунните градини“ е епично фентъзи от най-висш порядък — възхитително приключение, разказано от нов и талантлив глас.
Бледата светлина зад прозореца показваше, че вече се съмва. В хана „Феникс“ заета беше останала само една маса. Около нея седяха четирима мъже, единият — заспал в стола си, с глава, клюмнала в малката локва вкиснала бира, хъркаше. Другите играеха карти — двамата със зачервени от умора очи, а последният гледаше картите в ръката си и говореше. И говореше.
— Пък един път спасих живота на Ралик Ном, в дъното на улица „Вси Бъдници“. Четирима, не, петима опасни катили го бяха притиснали горкото момче до стената. Едва стоеше, Ралик де, кръвчицата му шуртеше от сто рани от ножове. Веднага ми стана ясен тъжният факт, че няма да издържи дълго тоя бой. Идвам им аз изотзад на шестимата убийци, старият Круппе, а по пръстите ми пламъци играят — свирепа магия. Рекох го заклинанието на един дъх и — хоп! Шест купчини пепел в краката на Ралик. Шест купчини пепел, а в кесиите им монетите лъщят — ха! Цяло имане за отплата!
Мурильо наведе длъгнестата си елегантна фигура към Крокъс Младата ръка и му прошепна:
— Възможно ли е това? Толкова дълго да му върви ръката на Круппе?
Крокъс се ухили уморено на приятеля си.
— Всъщност все ми е едно. Тук поне е безопасно, друго не ме интересува.
— Война на убийци, бошлаф! — каза Круппе и отпусна гръб да изтрие челото си с омачкана копринена кърпа. — Круппе никой не може да го убеди в това. Я ми кажете, не го ли видяхте Ралик Ном тука по-рано? Май дълго говори нещо с тебе, Мурильо. Спокоен както винаги, тъй ли беше?
Мурильо отвърна с гримаса:
— Ном става спокоен всеки път, когато е убил някого. Пусни някоя карта, да му се не види! Айде, че срещи ме чакат рано заранта.
— Та какво ти разправя Ралик? — попита Крокъс.
В отговор Мурильо само сви рамене и продължи да гледа ядосано Круппе.
Тънките като нарисувани с молив вежди на дребосъка се вдигнаха учудено.
— Круппе ли е наред?
Крокъс затвори очи, отпусна се в стола си и въздъхна.
— Трима убийци видях по покривите, Круппе. И двамата, дето убиха третия, подгониха и мен, макар да беше съвсем ясно, че не съм убиец.
— Е — каза Мурильо и изгледа опърпаното облекло на младия крадец и драскотините по лицето и ръцете му, — аз съм склонен да ти повярвам.
— Глупци! Круппе е седнал на една маса с глупци. — Круппе погледна накриво хъркащия до него мъж. — А Кол е най-големият от тях. Ама не си знае мярката, за жалост. Затуй е в това състояние, от което умният човек може да си извлече няколко прости истини. Срещи викаш, Мурильо? Круппе не мисли, че многобройните метреси в града се будят толкоз рано. В края на краищата, какво ще видят в огледалата си? Круппе потръпва от тая мисъл.
Крокъс заразтрива цицините, скрити под дългата му тъмна коса. Потрепери от болка, надвеси се над масата и промърмори:
— Хайде, Круппе, играй.
— Ама мой ред ли е?
— Чувството за мярка май не включва да запомниш кога ти е редът — отбеляза сухо Мурильо.
По стълбището изтропаха ботуши. Тримата се обърнаха и видяха слизащия от горния етаж Ралик Ном. Високият тъмнокож мъж изглеждаше отпочинал. Беше си облякъл дневното наметало, царствено тъмен пурпур, стегнат на шията със сребърна брошка. Черната му коса беше сресана и прибрана на плитка зад тясното му, гладко избръснато лице. Ралик се приближи до масата им, пресегна се и сграбчи Кол за оредялата коса. Надигна главата му от локвата бира и се наведе да погледне оцапаното му лице. После леко пусна главата му обратно и седна на един стол.
— Тази игра снощната ли е?
— Много ясно — отвърна му Круппе. — Круппе ги е притиснал тия двамата до стената, скоро и ризите си ще загубят! Радвам се да те видя отново, приятелю Ралик. Това хлапе тука — Круппе посочи вяло Крокъс — цяла нощ ни разправя за разни убийства над главите ни. Порой от кървища едва ли не! Чувал ли си някога за подобна глупост, Ралик, приятелю на Круппе, драги?
Ралик сви рамене.
— Поредният слух. Този град е съграден от мълва.
Крокъс се намръщи наум. Тази сутрин май никой не беше склонен да отговаря на въпроси. Отново се зачуди за какво ли си бяха говорили убиецът и Мурильо, изгърбени над смътно осветената маса в ъгъла на гостилницата. Беше ги заподозрял в някакъв заговор. Не че такова нещо беше необичайно, макар че повечето пъти Круппе беше в центъра.
Мурильо извърна глава към тезгяха и подвикна:
— Сълти! Будна ли си?
Иззад дървения тезгях се чу глухо мърморене, след което се показа и самата Сълти, с разчорлена руса коса и пълно лице, което сега изглеждаше още по-пълно.
— М-да. К’во?
— Закуска за приятелите ми, ако обичаш. — Мурильо стана и огледа критично и явно неодобрително облеклото си. Меката бухнала риза, боядисана в яркозелено, сега беше провиснала по длъгнестото му тяло, омачкана и оцапана с бира. Фините панталони от щавена кожа бяха омацани и намачкани. Мурильо въздъхна. — Трябва да се окъпя и преоблека. Колкото до играта, предавам се, обзет от пълна безнадеждност. Круппе, вече съм убеден, никога няма да си изиграе проклетата карта и ще ни държи заклещени в невероятния свят на своите спомени и възпоминания май цяла вечност. Лека ви нощ и стига толкоз. — Двамата с Ралик се спогледаха и Мурильо кимна леко.