Незнайко на Луната
- Автор: Носов Николай Николаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Дона Минчева
- Жанр: Сказки народов мира
Электронная книга - «Незнайко на Луната». Краткое содержание книги:
След като се раздели с Мигача и с Шмекерленд, Ракс не отиде веднага в банката, а най-напред се отби в редакцията на вестник „Давилонски хуморески“. Собственик на този вестник беше не някой друг, а господин Октоподъл; иначе казано, вестникът се издаваше с негови средства. Зданието на редакцията, всички печатарски машини и цялото оборудване на печатницата принадлежаха на Октоподъл. Всички сътрудници, като се почне от редактора и се стигне до най-незначителния словослагател, получаваха заплатите си от Октоподъл. В замяна на това и приходът от продажбата на вестника всецяло принадлежеше на Октоподъл.
Трябва все пак да споменем, че този приход не беше особено голям и честичко не надвишаваше разходите. Но господин Октоподъл и не ламтеше в случая за големи печалби. Вестникът му беше нужен не за да печели от него, а за да рекламира свободно своите стоки. Тази реклама се правеше извънредно хитро, а именно: във вестника често печатаха тъй наречените художествени разкази и ако героите на разказа сядаха да пият чай, авторът непременно споменаваше, че те пият чай със захар, произвеждана в захарните заводи на Октоподъл. Наливайки чая, домакинята съобщаваше, че винаги купува октоподълска захар, тъй като тя е много сладка и хранителна. Ако авторът на разказа описваше външността на героя, то уж случайно пак се споменаваше, че сакото му е купено преди десет-петнадесет години, но изглежда като ново, защото е ушито от плат, произведен в текстилните фабрики на Октоподъл. Всички положителни герои в тези разкази — значи всички добри, богати, състоятелни, или тъй наречени почтени дребосъчета, купуваха платове винаги от текстилните фабрики на Октоподъл и пиеха чая си със захар от неговите заводи. В това именно се криеше тайната на тяхното благополучие. Платовете се носеха дълго, а захарта, предвид на нейната необикновена сладост, се употребяваше в малки количества, което спомагаше да се пестят пари и да се трупа богатство. А всички лоши дребосъчета в тези разкази купуваха платове от някаква друга фабрика и пиеха чай с друга захар, следствие на което биваха преследвани от различни несполуки, непрекъснато боледуваха и все не можеха да се отърват от мизерията.
Освен подобен род „художествени разкази“ вестникът печаташе обикновени реклами, които хвалеха Октоподъловата захар и продукцията на неговите текстилни фабрики.
От само себе си се разбира, че нито рекламите, нито художествените разкази можеха да привлекат особено вниманието на обществото. Ето защо във вестника всеки ден се печатаха съобщения за интересните събития и произшествия, както и различни хуморески, тоест малки забавни разказчета или анекдоти, предназначени специално да разсмиват наивните читатели. Читателят, който купува вестника, за да прочете хумореските, поглъща заедно с тях и „художествените разкази“, а точно това се иска и от него.
Когато влезе в кабинета на редактора, който впрочем се казваше Гризел, господин Ракс видя пред отрупаната с разни ръкописи маса едно дребосъче, чийто външен вид напомняше стар, тлъст плъх, облечен в сиво сако. Първото, което се хвърляше в очи у него, беше удълженото му, сякаш източено напред лице с гъвкав, подвижен нос, тясна уста и къса горна устна, изпод която се подаваха два остри, ослепително бели зъба.
Щом видя Ракс, когото познаваше отдавна, лицето на господин Гризел цъфна в усмивка. Двата му зъба при това се издадоха още повече изпод горната устна и опряха в късата му брадичка.
— Нещо бързо и, доколкото мога да се досетя, важно, нали? — попита Гризел, като се ръкува с Ракс.
— Досетлив сте както винаги! — разсмя се Ракс.
— Всъщност не е мъчно да се досетя, защото господин Октоподъл дава нареждания за по-незначителните неща винаги писмено или ги диктува по телефона — отвърна Гризел.
— Този път работата е такава, че не може да се довери нито на телефона, нито на пощата — каза Ракс.
След като хвърли поглед към вратата и се увери, че тя е плътно затворена, господин Ракс премести стола си по-близо до Гризел и с понижен глас рече:
— Касае се за гигантските растения.
— Какво? Да не би Дружеството за гигантски растения да фалира? — наостри уши Гризел и мръдна нос, сякаш подушваше нещо.
— Трябва да фалира — отвърна Ракс, натъртвайки на думата „трябва“.
— Трябва ли?… Аха, трябва! — захили се Гризел и горните му зъби отново се впиха в брадичката. — Е, тогава ще фалира, щом като трябва, смея да ви уверя! Ха-ха! — изсмя се той, като вирна мишата си глава.
— Наложително е да се помести във вестника една малка, статия, която да хвърли сянка върху това дружество — почна да обяснява Ракс. — Собствениците на гигантските акции трябва да почувствуват, че имат работа с мошеници и че акциите им всъщност не представляват никаква ценност. Не трябва да се твърди обаче нищо положително. Необходимо е само да се създаде у тях известно съмнение.