Едно момче брои звездите

Но те не го послушаха, за да не се превърнат в сол…74

По едно време шумът в класа внезапно затихна. Като ято пъстропери птици нахлуха вътре момичетата. Всички бяха сериозни като дами. И то с пълно право. Те не бяха вече сополанчетата от първи клас, които трепереха като котенца пред учителя. Моля! Това бяха госпожици! Мельос хвърли един поглед от мястото си. Освен Кальондзи — една дебелана с очила, която той помнеше още от по-миналата година — всички други бяха нови. Това момиче с очилата все дебелееше — закъде бе тръгнало? Първа влезе една русокоса девойка, която отметна косата си назад, сякаш да отърси сняг от нея, и цялата стая се изпълни с искри. Тя имаше надменни сини очи и съвсем бледо лице. „Свети Георги“! — казаха „персите“ и се прекръстиха. Момичето се поусмихна, пребледнявайки още повече. Всички други минаваха със сведен поглед. Сякаш внезапно се бяха умислили. Последно влезе едно неспокойно същество, което хапеше устните си. Прекрачи прага като кос и с бързи крачки се отправи към мястото си.

Мельос се стресна. Момичето беше тънко и мургаво като ръж. С премрежени очи и много черни мигли. По коренчетата на косите й блестяха ситни — ситни капчици пот, които изчезваха като невидима пара. Това момиче беше чисто като поточе в зори. Мельос, без да иска, улови погледа й, прикован върху него. И се изплаши. И само веднъж през целия си кратък живот беше се уплашил така. Това се случи една вечер, когато, докато се готвеше да спи на една ливада, една звезда стремглаво се насочи към него да го изгори. Но какво ставаше сега? Нищо. Едни развети коси минаваха край него. Коси ли? Добре де, всички момичета имаха черни коси! Но защо тогава очите му останаха така приковани върху тези коси? Да не би причината да беше панделката, която така нежно ги придържаше? Това беше една синя панделка, сякаш поточе сред гора. Нима заради това?… Не. Но нима пък… — не, не, изключено — нима, девойчето не обърка стъпките си, като минаваше край него? Ако беше се случило такова нещо, всички щяха да го забележат. Спокойствие! На края на краищата той не беше вече дете!

Един мъж трябваше да се държи като мъж. Най-после да уважи и… своята възраст! Преди малко пръстите му бяха спокойни. Какво ги прихвана сега, та почнаха да барабанят? А в очите му… — добре бяха очите му преди… кротки и тихи като на юнец. Те нямаха много работа. Гледаха, плачеха или се смееха. Какво се случи сега с тях? Светят демонично и блестят… И таз хубава! Я се овладей! Дойде някаква малка буря, ще премине! Ето погледни!… Девойчето е тихо, тихо, сякаш се плъзга по езеро. Може би се казва Параскевопулу… Артемисия Параскевопулу. Защо не? Или Ламбротея. Ламбротея Кастравецу. Я погледай по-добре „Свети Георги“. Я виж как блести в светлината на косата си. Прекръствай се и ти, когато тя минава. Остави ти Ламбротея. Какво ти пречи горкият кос? Кажи си, че и тя е една кравичка, която е дошла да попасе писмо. И се успокой. Я по-добре дай ухо към Дакридзикос, който пак нещо говори за тебе. Обзалага се на пет драхми, ако някой успее да ти „смъкне носа“.

— И какъв път на косата има!… — каза Куркулос.

— Къде е тоя път? — запита Дакридзикос. — Глупчо! Път ли е това?