Едно момче брои звездите
- Автор: Лундемис Менелаос
- Язык: болгарский
- Переводчик: А. А. Коджаев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Едно момче брои звездите». Краткое содержание книги:
Мельос ги настигна след малко и забеляза, че говорят нещо насаме. Коларят беше небръснат селянин на средна възраст, той погледна първо към каруцата си, а после отправи към Мельос очи, в които се четеше симпатия.
— Мятай се! — каза му той.
Мельос го погледна без особено желание.
— Не мога… — каза му той.
— Понеже не му дава сърце да остави кучето си, разбираш ли? — каза му пъдарят.
— Е, та защо не вземе и него със себе си?
— Може ли?
— Че защо да не може?
— Хайде тогава мятай се! — рече пъдарят и му помогна.
Колата заскрибуца. Едни загрубели и изкривени от работа ръце се вдигнаха нагоре. На добър час!
От гробищата Мельос се отправи към гимназията. Дали беше жива още Зумбуля?
Вратата на бай Тодос беше отворена и една кокошка поглеждаше крадливо навътре. От време на време някой я пъдеше и тя попляскваше с криле и отново се връщаше още по-упорито.
Мельос дочу отвътре ругатни:
— Дяволска птица! — беше гласът на бай Тодос.
После се чу да казва нещо на някого вътре.
— Ето свършвам!… — рече той. — Не ме оставя на мира тази кокошка!
„Жив е“ — каза си Мельос.
Сега се чуха удари на някакъв чук, Мельос се изправи пред вратата.
Старецът държеше в ръце една обувка и я оглеждаше. Мустаците му бяха увиснали над устата и гласът му се чуваше неясно.
— Шът!… — извика по едно време той към сянката, като помисли, че е кокошката. — Ха по дяволите, проклетнице!… — отново запсува бай Тодос. — По дяволите про… — и в този миг го видя.
— … Дяволче! — извика той и захвърли обувката. Разтвори ръце. — Бабо!…
Прегръдката му беше широка, пълна с блаженство… и старческа топлота.
След прегръдките застанаха един срещу друг и се погледнаха. Годините бяха издълбали… бяха издълбали още по-дълбоко лицето му.
— Какво хленчиш?… — обади се тихо отвътре бабата.
— Не хленча… ами плача. Сега ще видиш. Ела вътре да те целуне… — рече той на Мельос. — Още е болна.
Хвана го за ръка. Вътре беше мрачно. Старицата лежеше бледа под завивките.
— Пиленце… — каза му тя и простря ръце да го прегърне, но те отмаляха и се отпуснаха.
— Не иска да ме прибере господ… — рече тя.
— Добре, че не те взима! — отвърна старецът.
Мельос коленичи пред леглото й.
Старецът го задърпа нервно навън. Момчето го погледна учудено.
— Разчувствува се! — рече той. — Не трябва да плаче, сине… Отслабва, топи се.
Седнаха на две дървени ниски столчета. Мельос посочи обувката му.
— Защо не ги дадеш на брат си да ги закърпи?… — запита го той.
— Какво? — изписка старецът, сякаш го боднаха по корема с игла.
— Какво става, дядо?
— Е, добре де, не знаеш ли?
— Че откъде да зная… Какво?…
— Че остави живот и здраве на нас… Замина за там долу и ще ми съобщи: ако е добре, да отида и аз да се срещна с Анестис. Ако ли не… Отиде ли на гроба му?
— Имаше много народ… — рече Мельос — и не останах дълго.
— Ако отидеш пак наскоро, обади ми да отидем заедно. Преди време поразкопах пръстта на гроба му. Не искам да му тежи. Сън ме не хваща нощно време.
Той отново взе в ръка обувката. Преди обаче да почне да я кърпи, старецът се поспря и отново го загледа.
— Избуял си… — рече му той. — Надминал си ме. Цяло ергенче. Ех! Да беше жив… да ти се порадва. А пък и каква хубава дреха!…
Удари три пъти с чука. После му заговори за уроците. Внезапно прекъсна работата си и отново го загледа.
— Знаеш ли… — каза му той. — Миналата година през есента господин Скамвурас все ме питаше дали си се мярнал насам. Колко ли ще се зарадва…
— Ожени ли се?
— Не. Но сестра му се омъжи, оная, старата мома. Но какво съм седнал да ти разправям, ти нали беше още тук тогава? Чудесна двойка. Ех!… Горкият господин Анахоридис…
— Напълнял ли е?
— Сложил е две мръвки на себе си. Я виж ти!… Говоря толкова време с тебе и още не съм те питал. Нареди ли се някъде?
— Още не.
— Ела при нас.
— Не. Ще обезпокоим баба. А освен това… не съм и самичък.
— Какво? Да не си се оженил?
— Имам си куче.
Старецът почеса главата си с шилото.
— Впрочем… слушай… — каза му той. — В бежанския квартал — добре, че ми дойде на ум!
— Какво? Някоя стая се дава под наем ли?
— Добре, че се сетих. В бежанската махала, дето казваш, имам една позната, моя връстница. Тя ме питаше да й препоръчам някое ергенче. Би ли отишъл? Ще я намериш на третата редица. „Бежанския квартал — Нея Каликратия“. Блок трети… Би ли отишъл?
— Как се казва тя?
— Госпожа Матула. Ще си има и другар. Съвсем самотна е тя като уединен параклис. Върви още сега дори.
Мельос се сбогува. Старецът се изправи пред вратата да му се порадва още веднъж.