20 години по-късно
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «20 години по-късно». Краткое содержание книги:
— Там, в салона, ще го повикам, ако позволите. Атос тръгна към вратата. Госпожа дьо Шеврьоз го спря.
— Хубав ли е? — допита тя. Атос се усмихна.
— Прилича на майка си — отговори той.
С тия думи той отвори вратата и направи знак на младежа. Раул се показа на прага.
Госпожа дьо Шеврьоз извика неволно от радост, като видя такъв очарователен кавалер — той надминаваше всички надежди на майчината й гордост.
— Виконте, приближете се — каза Атос. — Госпожа херцогинята дьо Шеврьоз ви позволява да й целунете ръката.
Младежът се приближи с чаровна усмивка, застана на едно коляно с шапка в ръка и целуна ръка на госпожа дьо Шеврьоз.
— Господин графе — каза той, като се обърна към Атос? — Вие искахте навярно да пощадите моята свенливост, като ми казахте, че госпожата е херцогиня дьо Шеврьоз. Не е ли кралицата това?
— Не, виконте — каза госпожа дьо Шеврьоз, като на свой ред го улови за ръката, накара го да седне край нея и го загледа със светнали от удоволствие очи. — Не, за нещастие аз не съм кралицата, защото ако бях кралицата, веднага щях да направя за вас всичко, което заслужаваше. Но, както и да е — прибави тя, като едва се въздържаше да не допре устни до тъй чистото му чело, — кажете ми, каква кариера желаете да си изберете?
Атос стоеше прав и ги гледаше с израз на неописуемо щастие.
— Но, струва ми се, госпожо — отговори младежът с мекия си и звучен глас, — че за един благородник има само една кариера — военната. Господин графът ме възпита, изглежда, с намерение да направи от мене войник, и ми даде надежда, че ще ме представи в Париж на някого, който може би ще ме препоръча на господин принца.
— Да, разбирам: за един млад войник като вас е най-добре да служи под командата на генерал като Него; но почакайте, да видим… лично аз не съм в много добри отношения с него поради караниците между госпожа дьо Монбазон, свекърва ми, и госпожа дьо Лопгвил: но чрез принц дьо Марсиак… Да, .да, графе, точно така! Господин принц дьо Марсийак ми е стар приятел: той ще препоръча нашия млад приятел на госпожа дьо Лонгвил, а тя ще му даде писмо за брат си, господин принца: брат й я обича толкова нежно, че веднага ще направи за него всичко, което тя пожелае.
— Е, чудесно! — каза графът. — Но смея ли да ви помоля да побързате? По известни причини желая утре вечер виконтът да не бъде вече в Париж.
— Желаете ли да се знае, че вие се интересувате за него, господин графе?
— Може би за бъдещето му ще бъде по-добре, ако не се знае, че се познавам с него.
— О, господине! — извика младежът.
— Вие знаете, Бражелон — каза графът, — че никога нищо не върша без причина.
— Да, господине — отговори младежът, — зная, че вие сте самата мъдрост, и ще ви се подчиня, както винаги.
— Е, добре, графе, оставете ми го — рече херцогинЯта. — Аз ще пратя за принц дьо Марсийак, който за щастие е сега в Париж, и няма да го пусна, докато работата не се уреди.
— Добре, госпожо херцогиньо, крайно много ви благодаря. Самият аз имам да ходя днес на много места и след като се завърна, тоест към шест часа вечерта, ще чакам виконта в квартирата.
— Какво ще правите довечера?
— Ще отидем у абат Скарон, за когото имам писмо и у когото трябва да се срещна с един от моите приятели.
— Добре — каза херцогиня дьо Шеврьоз, — аз също ще се отбия там за малко: не си отивайте, без да се видите с мен.
Атос се поклони на госпожа дьо Шеврьоз и се приготви да излезе.
— Е, добре, господин графе — каза херцогинята със смях, — нима старите приятели се напускат тъй церемониално?
— Ах! — промърмори графът, като и целуваше ръката. — Ако знаех по-рано, че Мари Мишон е такова очарователно създание! …
И той се оттегли с въздишка…
XXIII. АБАТЪТ СКАРОН
На улица де Турнел имаше едно жилище, което познаваха всички носачи на столове носилки и всички лакеи на Париж. И все пак това жилище не беше нито на голям благородник, нито на банкер. Там не даваха угощения, не играеха никога и съвсем не танцуваха.
Но то беше сборно място на висшето общество и цял Париж ходеше там.
Това жилище беше на малкия Скарон.
У тоя остроумен абат толкова се смееха, толкова се разказваха новини и тия новини толкова бързо се коментираха, раздробяваха и се превръщаха или в приказки, или в епиграми, че всеки искаше да прекара един час с малкия Скарон, да чуе какво казва и да пренесе чутото на друго място. Мнозина изгаряха също от желание да си кажат думата и ако тя беше забавна, те ставаха желани гости.
Абат Скарон, който впрочем беше абат само защото владееше абатство, а не защото принадлежеше към духовното съсловие, живееше преди в Ман и беше един от най-гиздавйте пребендари1. Веднъж, през време на карнавала, той поиска да развесели прекомерно тоя славен град, на който беше душата; накара слугата си да го намаже с мед, разпори един пухен дюшек, оваля се в пуха и се превърна в най-фантастично пернато животно, каквото можеше да се види. В тоя необикновен костюм тръгна да прави посещения на своите приятели и приятелки: най-напред тичаха след него зяпнали, после засвиркаха по него, носачите го заругаха, децата започнаха да хвърлят камъни по него и той се видя принуден да бяга, за да се спаси от обстрелванията. Но Щом се спусна да бяга, всички го последваха: преследван, притиснат, блъскан от всички страни, Скарон видя само едно средство да се избави от тая свита — да се хвърли в реката. Той плуваше като риба, но водата беше студена като лед. Скарон бе изпотен, простуди се и когато достигна другия бряг, се схвана.