През дивия Кюрдистан

Междувременно останалите двама с викове се озоваха до нас.

Комендантът ме сграбчи.

— Пусни ме, мютеселим, аз съм!

— Държиш ли го здраво, Кара Бен Немзи?

— Да. Бързо заключи вратата и запали лампата! Няма да ни се изплъзне.

— Можеш ли сам да удържиш съдията, ефенди? — попита Селим ага.

— Да.

— Тогава ще запаля отново лампата.

Исмаил бей заключи вратата, но не се реши да ни приближи. Примъкнах затворника до насрещната стена, но не успях да го поваля на земята, защото не можех да освободя ръката си, с която се предпазвах от ножа. Успях да го удържа, докато след доста време агата се върна с лампата. Той трябваше да налее масло горе при чауша. Селим постави лампата на едно от стъпалата и се приближи.

— Вземи ножа от Кямил ефенди — помолих го аз.

Селим ага изтръгна оръжието му и най-сетне ръката ми бе свободна. Сграбчих махреджа за дрехата. Той се нахвърли върху мен, но мигновено се наведох и докато размахваше ръце във въздуха, го хванах за левия глезен. Дръпнах го нагоре, той изгуби равновесие и се просна на пода.

— Завържете го с колана му — казах им аз. Кямил лежеше безмълвен и безучастен. След огромното напрежение той изпадна в безсъзнание.

— Дръж му краката! — заповяда мютеселимът на своя ага. След това Исмаил бей най-напред изпразни джобовете на затворника. После му свали и пръстените и прибра всичко. Агата повлече арестанта за единия крак и го захвърли в килията. После залостиха вратата. Селим се качи горе и пусна пазачите, като строго им заповяда да си отварят очите.

— Вземи им ключа за портата! — му извика комендантът.

Тогава никой няма да може да отвори, те — също. Селим го послуша и най-сетне напуснахме затвора. Отвън мютеселимът се спря. Той напълно бе изтрезнял и каза:

— Ага, ще направя описание на всичко, което махреджът имаше у себе си, защото трябва да го изпратя с него за Мосул. Ти също ще се подпишеш, за да мога да докажа, че съм написал истината, ако Кямил ефенди твърди, че е имал още неща.

— Кога да дойда? — попита Селим.

— Както обикновено.

— Ти ли ще задържиш ключа?

— Да. Може би ще ми се наложи да дойда още веднъж тук през нощта. Лека нощ, ефенди! Помогна ми много тази вечер и ще ми кажеш как да ти изразя благодарността си.

Исмаил бей си тръгна, а ние се упътихме за дома.

— Ефенди! — загрижено каза по пътя арнаутският ага. — Оставих му седем хиляди пиастри, които ми принадлежат.

— Ще ти ги даде.

— Да ги даде? На мен? Знаеш ли какво ще стане утре? Мютеселимът ще направи опис, в който ще пише, че махреджът е имал хиляда пиастри, и аз ще трябва да подпиша. Останалото, часовника и пръстените, той ще запази за себе си, а аз ще получа всичко на всичко сто пиастри.

— И ще им се зарадваш ли?

— Ще умра от яд.

— Баш чаушът ли ще вземе описа?

— Да.

— Тогава ще получиш повече.

— Кой ще ми ги даде?

— Мютеселимът или аз.

— Знам, че си с добро сърце. О, ефенди, поне да имаше още от твоето лекарство!