Катрин Панкол - 2. Бавният валс на костенурките
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Катрин Панкол - 2. Бавният валс на костенурките». Краткое содержание книги:
- Кво бе... Сякаш ти достави страхотен кеф! - отбеляза мрачно Гари.
- Защо? Ти не се ли изкефи? - отвърна Ортанс, без да изпуска от поглед мъжа.
Той лазеше на четири крака и се опитваше да събере съдържанието на куфарчето си, разпиляно по тротоара. Вълната минувачи се отвори, за да го избегне, и се затвори, щом отмина препятствието.
- Снощи баба ме повика...
- В двореца?
Гари кимна. От пяната на капучиното му се бяха изписали бели мустачки. Ортанс ги избърса с пръст.
- Имаше ли някакъв повод? - осведоми се тя, следейки с очи коленичалия мъж, който говореше по телефона и в същото време се опитваше да затвори куфарчето си.
- Да, каза, че достатъчно съм се размотавал, трябва да реша с какво ще се занимавам догодина. Януари сме... Сега е времето за записване в университетите...
- И ти какво й отговори?
Мъжът беше приключил разговора и се готвеше да се изправи, когато изведнъж се заудря с по бедрата, по гърдите и паникьосан въртеше очи.
- Ми нищо. Тя е много властна, ще знаеш! Пред нея ставаш по-нисък от тревата...
Ортанс се сдържа да не се разсмее. Сега пък какво му става?
- Каза ми да си избера между военната академия и правото, нещо такова. Обясни ми, че всички мъже от семейството минавали през армията, дори и старият пацифист Чарли!
- Ще те обръснат до кожа! - извика Ортанс, без да отклони поглед от представлението на улицата. - И ще трябва да ходиш облечен в униформа!
Мъжът очевидно беше изгубил телефона си и отново пълзеше на четири крака из тълпата да го търси.
- Няма да отида в армията, нито в която и да било военна академия, още по-малко ще уча право, бизнес или нещо друго!
- Добре, това поне се изясни... Тогава къде е проблемът?
- Проблемът е, че ще продължи да ме притиска! Тя не се отказва лесно.
- Ти си решаваш, това е твоят живот! Трябва да и обясниш с какво искаш да се занимаваш.
- С музика... Но все още не зная по какъв начин. Пианист. Да си пианист, това професия ли е?
- Ако си талантлив и ако се бъхтиш като луд!
- Преподавателят ми каза, че имам абсолютен слух, че трябва да продължавам, но... Не зная, Ортанс. Едва от осем месеца свиря на пиано. Стресиращо е на моята възраст да реша с какво искам да се занимавам цял живот...
Мъжът беше открил мобилния си и все така на четири крака се опитваше да сглоби кутията, защото се беше отворила, без да изпуска куфарчето, което стискаше под мишница.
- Иди си легни, нещастнико, днес нямаш късмет! - въздъхна Ортанс.
- Много благодаря! - възкликна Гари. - Ти поне намираш бързо решенията!
- Не говорех на теб! Говорех на оня тип на улицата, който падна. Не го ли виждаш?
- Мислех, че ме слушаш! Наистина си невероятна, Ортанс! Не ти пука за хората!
- Не е вярно... Просто сценката на улицата беше започнала, преди ти да заговориш! Добре, няма повече да го погледна, обещавам...
Само за последно: мъжът се беше изправил и търсеше нещо на тротоара. Да не се канеше да вземе от земята поничката си, щеше да е прекалено! Тя леко се повдигна от стола, за да не изпусне. Мъжът се взираше в тротоара, откри я малко по-нататък, до крака на навеса на спирката, наведе се, вдигна я, духна да я поизчисти и я захапа.
- Ооо! Отвратителен гнусняр!
- Много благодаря, Ортанс - заяви Гари и стана от масата. -Писна ми от теб! - и на излизане от кафенето тресна вратата.
- Гари! - извика Ортанс. - Върни се...
Не беше изпила капучиното си и не искаше да го остави. То беше целият й обяд.
Тя излезе тичешком на улицата и се огледа да види накъде беше тръгнал Гари. Зърна широкия му гръб, видя го да завива с бясна скорост на ъгъла на „Оксфорд Стрийт“. Тя го настигна и го хвана под ръка.
- Гари. Рюазе! „Отвратителен гнусняр“ не се отнасяше за теб!
Той не отговори. Вървеше с широка крачка и на нея й беше труд-
но да го следва.
- Понеже си осемнайсет сантиметра по-вцсок от мен, следователно крачката ти е осемнайсет на сто по-широка от моята. Ако продължаваш с този ритъм, скоро ще изчезнеш от погледа ми и няма да може да си говорим...
- Кой ти каза, че ми е притрябвало да говоря с теб? - подхвърли той.
- Ти, преди малко.
Той продължи да крачи забързано, без да продума, влачейки я на дясната си ръка.
- Искаш да те моля на колене, така ли? - попита тя, останала без дъх.